Орхус
Като навсякъде, където ще пристигнем за пръв път,
се водим от камбаните на катедралата:
така най-лесно се открива пъпът на града; се водим още
от мириса на печено месо, на ръжен хляб и на кафе –
телата ни, почти прозрачни от летищния неон и шум,
настояват за вкуса на нещо просто.
Спим плътно прилепени, деца на собствените си тревоги, понякога
намиращи подредба в ритъма на другия.
Водим записки, разпалки за бъдещи сънища:
скандинавски художници, подслушани разговори,
предпочитаните пътища на чайките и oнази театрална постановка,
насрочена в деня, когато ще сме си заминали.
Една мелодия се пречка в краката ни. Резка́ връз паметта ни,
дочута край някое друго море. Наричаме я вятър,
наричаме я ноември, наричаме я
ще се върнем
и още
бяхме тук, и още
сладост на страха, такава
малка радост: не сме познати, имената ни ги няма,
непроизносими,
бяхме ли.
Прочетете още от Теодора Лалова тук.