Всички истории за любов си приличат по това, че са истински.
Днес говоря с баба по телефона:
– Да знаеш, че при нас, на село, в Гита, вече има кокичета. Сутринта какво е правил дядо ти, къде е ходил… връща се от градината с цял букет. Ходил да бере кокичета, моля ти се! Не може да върви, кокичета бере. Вика ми: „Тодорке, заповядай!“ Натопил ги във ваза.
Легнах малко, гледам си сериала. По едно време ми се допи боза. Отварям шишето на масата, надигам го. И нещо като ми се допря, точно до устните, така гадно ми стана. Изтръпнах. Тъкмо си мисля: „Ще ида да се оплача в магазина, ще кажа на Роса каква боза продава.“
Взимам една стъклена чаша. Сипвам бозата, какво да видя! В бозата кокиче.
Питам дядо ти: „Тотьо, к’во е т’ва?“ Той ми се смее и вика: „Ма, Тодорке, забравих да ти кажа, че съм оставил кокичето в бозата.“
Значи, викам си, пролетта скоро ще дойде.
После баба се умълча.
Мисля си как чувам гласа ѝ през слушалката, като глас на ехо. През това време кокичетата цъфтят в снега. Роса продава боза в магазина. Баба и дядо остаряват заедно. Дълго остаряват. Откакто се помня. И вече забравят. Единият потапя кокичето в бозата. Другият пие от бутилката. Смеят се.
Повтарям си наум: „Пролетта скоро ще дойде.“
Баба се обажда от другата страна:
– А ти, кога ще се прибереш?
И на моето гърло нещо засяда. Не беше кокиче, а цяло детство.
Прочетете още от Теодора Тотева