Христина Гутева: „Миниатюри“

МИНИАТЮРИ

… Всички срещи започват с мъгла и в мълчание. После идват цветовете и сенките, думи, ветрове, дъги. Някои стени падат, изграждайки пътеки, други се превръщат в завеси. Паяжина от мостове, реки от залези, тихи изгреви. Цветни вълни и вълни от мъгла ефимерно се стелят. Сезоните се въртят в малкия свят – топло, студено, пъстро, споделено. Водопади от мълчание покриват мостовете, бури от думи донасят мъглата. Сенките се преплитат в свои разкази. А хората продължават да търсят пътя през мъгла и в мълчание, за да не пропуснат знаците от първата среща.

***

Стената е прозорец към непредвидимото. Понякога дели световете, друг път ги свързва. Понякога видима, друг път отсъстваща, макар да е там. На моменти знаеш, че трябва да я има, за да скриеш страха си от света. После искаш да я няма, за да видиш как слънцето помита мрака. Мълчалива е, когато си болка. Разпада се, когато си радост. Висока е, когато падаш и толкова ниска, когато прелиташ. Нужна е, за да те пази и толкова излишна, когато искаш да прегърнеш. Понякога усещаш какво има зад нея, друг път крещиш, за да заглушиш сетивата и търсиш процеп, за да надникнеш отвъд. А отвъд е непредвидимото, забравеното предвидимо, от онзи миг преди да я е имало…

***

Кое е мерилото в този свят – денят, нощта или стъпките по линията между тях. Животът, смъртта или прагът, където крачат вдишванията и издишванията. Дали са сезоните, дъждовете, горещите дни, снежните бури. Колко пъти ще паднеш, колко пъти ще станеш. Колко върхове ще изкачиш, в колко реки ще се потопиш, колко гори ще пребродиш. Колко цветя ще откъснеш, колко пеперуди ще уловиш. Колко чаши с болка ще изпиеш или колко радости ще изкрещиш. Колко сърца ще разбиеш, колко пъти твоето ще разбият. Колко точки ще сложиш или запетаи, а може би ще продължиш многоточията. Колко пера ще добавиш към крилата си или колко ще изхвърлиш. Колко пъти гарван ще кацне на твоя прозорец, колко пъти ти ще гледаш смълчан към нечий друг прозорец. Колко цигари ще изпушиш. Колко четирилистни детелини ще намериш. Колко пъти ще удари камбаната, ще изсвирят спирачките.
Кое е мерилото? Писък на орел… Дали си го чувал, колко пъти… или нито веднъж. Неговият писък значи глад и жертва, и любов, и болка. А понякога е безбрежната самота във висините, свистенето на крилете му при спускането в низините. Писък на орел… Всъщност, това е твоят писък, нашият писък. А кое е мерилото? Няма мерило. Как можеш да измериш живота…

***

Живеем в свят на заблуди. Това, което си знаел вчера, днес е невалидно. Хем си ти и не си. Гледаш, но само идеите виждаш. Слушаш, после се питаш, какво си чул. Твърдиш, че се връщаш, но всъщност няма път назад. Дърво си, даряващо лист на времето и след крачка, нов отваряш. Мислиш си, че се променяш, но всъщност все повече себе си ставаш. Учиш се, а все същото правиш. Искаш да мълчиш, да пратиш думите в забвение, а все повече говориш. Искаш да говориш, да кажеш нещо хубаво и мъдро, но неясно как, скриваш се зад завеса от мълчание. Губиш се между себе си и себе си, в противоречивата природа на съществото, което си – земно тленно тяло, побрало ум и душа. Блъскаш се в стени, изградени от теб самия, а се сърдиш на света, че е измислил стени. Вярваш, че вярваш, че все по-добре ще става, но градината ти е пълна с трънливи съмнения. Но ако тях ги няма, оставаш в капана на вярата, сляп и глух, закотвен на остров утопия. Камък си, когато падаш. Перо – когато полетиш. Дъх си, когато през огъня минаваш. Дума си, щом някой името ти изрече. Врата си, отваряш се и се затваряш. Сянката ти изгаря в залеза, ражда се в изгрева. И всеки ден е първи и последен. Всяка стъпка е дом. И не животът е пътуване. Пътуването си ти самият. Река си…

 

Прочетете още от Христина Гутева тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *