Христина Гутева: „Родопите“

ПО ПЪТЯ КЪМ РОДОПИТЕ

Необятният син воал остана зад гърба ни. Морските нимфи ни помахаха, а гларусите изкрякаха за сбогом. Пред нас земята все повече се набръчкваше от най-различни по големина и форма старопланински масиви. А по сгушените в нозете им миниатюрни заблатени полета съсредоточено крачеха в крак с времето дългокраки щъркели.

Отдалечавайки се от морето, ние навлизахме в един друг свят, запустял и едновременно с това, а може би точно заради него, изпълнен с живот и мир, с движение, но и със спокойствие.

Наскоро цъфнали слънчогледи ни се усмихваха със заслепително златисто. Покрай пътя клони, отрупани с жълти сливи, се покланяха и ни приветстваха с „добре дошли”.

Имах странното усещане, че пътуваме и все повече се приближаваме към слънцето. И ако това бе просто усещане или химера, то онова, което очите ми улавяха през прозореца на автобуса бяха картини от приказен свят, дотолкова ми изглеждаше далечно и непознато. А бързината, с която се движехме, го правеше на моменти дори непознаваемо.

И да… Ето едно същество, приличащо на бял кон, препуска свободно и величествено из своето малко царство – последната зелена поляна. И то преди да ни погълне светът, застроен и въплътен с човешко присъствие свят, хищнически спотаил се между огромните скалисти масиви.

На входа ни посрещна пепел, наежен и обгърнат с грижи за своите кокошки. Той риеше с крак и неспирно се оглеждаше. Прелитащото огромно чудовище, в което бяхме ние, го накара бързо и тревожно да събере харема си. А после… После не знам.

***

Стюардесата съобщи, че в града няма да има престой и ни пусна музика. Припевът неспирно набиваше в ушите ми – „не, не поглеждай назад, не се връщай в отминало време”.

Как ли бих могла да го направя, след като в този момент дори и трошичка спомен не беше останала от онова, което бе зад гърба ми. То ми приличаше на… Да, ето точно на това – скелет на изяден от ръждата автобус, който с времето навярно щеше да изчезне безследно.

И щом го зърнах, усетих как ме прободе една мисъл като светъл лъч, но вместо радост, почувствах тъга. Всичко изградено от човека – и самият той, и животът му, и светът му – е преходно, подвластно на времето.

Какво ли значи нещо да е зад теб или пред теб, след като всяко преживяване е просто миг и той не е кой да е, а настоящият и не къде да е, а в теб самия.

***

А над нас небето се покри с тъмни облаци. Вятърът сърдито задуха, вдигна прахта по пътя ни, заогъва клоните, разтрака знаците и табелите и започна да ни цели с капки дъжд. Аз примигвах с очи и се опитвах да видя нещо през размацания прозорец. Там отвън, през мъглата и времето, да надникна в душата на лятната буря, да попия от страстите на природата.

Когато го открих, разбрах, че по-скоро съм търсила огледало, отразяващо моята душа – една малка козичка, бяла с черни петънца по гърба, стоеше със спокойствието на великан, качила се, незнайно кога и как, върху каменен зид. Веднага след това зърнах повехнало и съхнещо слънчогледово поле. А после… Отклониха ни по един черен път, защото била катастрофирала някаква цистерна.

Автобусът се затлачи с хода на крокодил, изгубил реката си. Мъглата от прах стана още по-гъста и непроницаема. И все пак на един завой успях да видя пъплещите пред нас автомобили. Заприличаха ми на семейство огромни трудолюбиви мравки.

Една пчела пък, навярно подгонена от прахта, неистово се блъскаше в прозореца ми. Помислих си – иска да избяга, да се скрие… А само да можеше да знае, че истинската опасност за нея е точно зад тази невидима преграда. Обаче тя не знае…

Често пъти ми се е случвало да съм на нейното място и също като нея не съм знаела. Кой ли знае? Соколите, които прелитаха над нас, дали знаеха, а лястовиците, а чучулигите…

***

Най-сетне излязохме от мъглата, едновременно с това се отдалечавахме и от старопланинските възвишения. Горските нимфи ни помахаха за сбогом. Стадо от крави, пасящи на една наскоро ожъната нива, ни посрещнаха с доволно мучене и сластно преживяне.

Срамежливо навели глави, слънчогледите се сбогуваха с живота си, пренасяйки се в жертва на човека. Вятърът беше утихнал. Капките дъжд изчезнаха, а небето просветля и изчисти взора ни. И сякаш с едничка цел: да видим как величествено и неподвластни на времето, някъде в далечината пред нас, се издигат Родопите.

Гледах ги и имах чувството, че автобусът не се движеше. Дълго време те ми приличаха на огромни скупчени белезникави облаци, кацнали върху земята. Чудех се… защо са там. Дали за да ни бранят от сърдите богове, защото изглеждаха като стражи. Или са скътали пътя, който води към милостивите богове, защото изглеждаха обгърнали тайнство, достойно за малцина.

***

Родопите бяха моята отправна точка, но те ли бяха целта или самото пътуване – все още не знаех. Не знаех също и дали ще ме приемат и приютят, дали ще ми дадат, макар и временно, убежището, от което имах нужда. Не знаех и стъпвайки там с какво ще се сбогувам и какво ще открия. Не знаех дали ще поискам да остана там завинаги, или ще си тръгна, без да се обръщам назад към отминалото време.

Не знаех за бъдното, а също и за миналото, и за настоящето: дали бягам от нещо, или към нещо. А може би просто пътувах, за да откривам нови светове, нови чувства, нова форма на живот и най-вече – самата себе си.

***

И ето че родопските масиви започнаха да растат и вече не приличаха на облаци, а на огромни тъмнозелени динозаври – цяло стадо, застинало във времето и пространството. И ставаха все по-големи, и по-големи. Тръпки на вълнение и страхопочитание ме разтресоха за миг.

Потърсих покой, свеждайки глава и тогава ги видях – нива цъфнала царевица се перчеше на друга с изсъхнали слънчогледи, а едно охранено кафеникаво магаре лежеше помежду им и сънуваше. Странно, помислих си!

Но защо да е странно, че магарето беше намерило покой между разцъфващия живот и другия – замиращия.

Та сънят не е ли точно това – пътуване между живота и смъртта. А какво е животът, ако не пътуване към смъртта. А какво е смъртта, ако не жертвоприношение в името на друг живот. И всичко е толкова преходно, че е сравнимо единствено със съня, независимо колко дълго продължава и колко далече отвежда, и никой не знае дали има връщане назад, и къде е изобщо краят. Има ли край или всяка отправна точка е временна.

***

Още миг, втори и… Ето че се почувствах нищожество в краката на титани, жалко влачещо се по следите, оставени от стъпките им. Въздухът беше напоен с аромата на бор, горски треви, билки, гъби и вечност!
Вечност, хранеща древното и пренасяща го през времето, за да ни дари с мъдростта, че животът е миг – и то миг, в който сме гости. Само гости…

 

СБОГОМ, РОДОПИ!

Сбогом, стогодишни борове! Сбогом, пъстроцветни поляни! Сбогом, Родопи! Сбогом, планински гарвани! Сбогом, пътеки! Сбогом, пастири непознати! Сбогом, и ти – криещ се някъде в облаците – връх „Снежанка”! Сбогом!

Настъпи моментът да извървя обратния път, който обаче не е път назад към отминалото време, а просто път към дома, морето и гларусите. Усещам тялото си леко и подвижно като на планинска коза, душата си чиста и нежно галеща света около мен като поток, а главата и сърцето си – натежали от спомени и чувства като плодно дърво.

Вече не съм същата. Дълбоко в мен бе настъпила промяна, но все още беше твърде рано, за да осъзная каква точно. И ако на отиване не знаех къде и как ще ме отведе пътят, то сега знам – познато до отегчение, съдържащо и болката, и радостта, както още покоят, тревогата – мястото, наречено мой дом.
Гъделичкаше ме едно приятно чувство за всичко, което ме очаква – както по пътя, така и в края му.

И ето го последния сигнал – семафорът светна зелено, чу се пронизителен звук от свирка. Змеят изпусна парата и закрачи бавно, следвайки стъпките на своя създател. Трак – трак – трак…

От коридора на вагона се разнесе женски умоляващ глас:
– Няма ли да тичаш с влака?! Хайде, тичай, тичай! Така се прави… – поясни тя и продължи – Тичай, моля те, тичай! Тичай, тичай…
– Ту – ту… – влакът изсвири в отговор на молитвата.
Една баба се прекръсти, другата, по-младата до нея, се усмихна добродушно. Наум отроних „амин”. А войникът подпря глава с ръката си към прозореца и заспа.
Трак – трак – трак. Родопите изчезнаха завинаги от погледа ми.
Дори и да се случеше да ги посетя отново някой ден, едва ли щях да ги видя по същия начин…

В корема на змея беше смазващо горещо, задушно и мръсно. А през открехнатите прозорци в купето нахлуваха семена от глухарчета, насекоми и още прах, и нажежен въздух.
– Дядо! Дядо, виж гробище! – детско гласче изпищя в коридора.
– Да, Тисе, село… – отвърна той.
– Не, дядо, гробище! – поправи го недоволно момиченцето.
– Да, дядовото, село. Село е… – настояваше мъжът.
– Не, дядо – ядоса се детето, – това беше гробище!

Трак – трак – трак.
На мен ми се прииска битникът с китарата да е тук. Онзи, дето тихичко погалваше струните, ей там, отзад в автобуса, който ни отне от прегръдките на Родопите. Но останах си с утешението, че поне нося спомена за него и така успях, макар и за миг, да се почувствам по-малко самотна. За миг.

Излязох да пуша в коридора. Зареяла поглед през прозореца, изведнъж дочувам сърдит мъжки глас, който прозвуча достатъчно силно, за да ми привлече вниманието:
– Я, стига тръска тази пепел!
Обърнах се да го погледна и разбрах, че отправя забележката си към мен. Най-учтиво му отвърнах:
– Извинете!
– Какво ще ми се извиняваш! Стига пуши! Този вагон и бездруго не е за пушачи… – и явно все още беше достатъчно доволен от себе си, защото продължи: – Веднъж те погледнах, втори път… Аааа…
– Така ли?! – изненадах се аз. – Не видях, не съм поглеждала към Вас.
– Какво ще ме гледаш?! – още по-сърдито изрева той.
Тогава аз се обърнах цялата към него, огледах го и констатирах:
– Да, така е… Ти не си и за гледане.
И изглежда, че беше съгласен с мен, защото веднага се скри в купето си.

А в съседното на нашето се вихреше друг скандал, само че между кондуктора и пътниците, които протестираха, че дават толкова пари, а не стига мръсотията, ами и прозорците не се отварят. В последна сметка се оказа, че всички са жертви и никой нищо не може да направи. И ето какво прави горещината с хората – разгорещява още повече техните страсти.

Ето пък че и змеят огладня. Нададе писък и спря. Бабата се прекръсти и заедно с другата си тръгнаха. Войникът пък го извикаха на карти. И отново свирка, пара и трак – трак – трак. Ту – тууу.

Провериха ни билетите. Предложиха ни пиене, хапване и вестници. Войникът се завърна.
– Как е? – попитах го аз.
– Към купон – отвърна ми той, ама някак си уморено и побърза да извади тубичка с разтворими витамини и аналгин. Пусна една таблетка в чаша с вода и след малко, заедно с хапчето, я изпи. После се върна към нормалното си състояние на сън.
Трак – трак – трак. И гари, гари, гари… В купето ни влизаха хора с единствената реплика:
– Има ли свободни места?

Настаняваха се удобно и след спирка две си тръгваха мълчаливо. Изглежда или не ни зачитаха за хора, или им бяха непознати поздравите – „добър ден”, „довиждане”. Е, ще го отдадем на горещината.

А тя продължаваше, както и пътуването, разбира се. Семената пък, които вятърът довяваше в купето, вече бяха толкова много, че ако ги съберях – със сигурност можех да напълня цяла възглавница.

Ту – тууу! В купето ни се настаниха по-впечатляващи образи. Първо дойде един младеж със завидно нежно лице и също такъв глас. Като за края на юли беше срамно бял. Навярно бе студент и сигурно здраво е залягал над книгите, защото бе с очила, които му придаваха интелигентен вид.
След него нахълта втори, по-едър и грубоват, с уокмен на кръста, слушалки на ушите и пронизващ околните, питащ поглед – „Какво? Какво искаш?” – а може би – „Преча ли? Да не би да ви преча?” Не, не ни пречиш, младежо, но ние все пак чухме какво си слушаш тайничко – „Хиподил”. И не коя да е песен, ами точно – „Бате Гойко, ти си мъж…” Не се съмнявай, младежо, мъж си, личи си!

Бате Гойко на трена през пустошта, а ето ги и конете там на полето, по-нататък са и кравите. Ето го и индианското селище и потомците, които мигом се разтичаха покрай релсите – тъмнички, дългокоси и почти голички – и викаха ли, викаха – ууу, яаа, ууу! Колко му трябва на човек да си помисли, че се намира в уестърн филм!
Трака – трак, трака – трак! Аз излизах да пуша и изглежда, че вече никой нямаше забележки към това, дори и кондукторите, при все че вагонът действително не беше за пушачи.

Войникът още няколко пъти го викаха на карти, докато накрая самият той не издържа и се принеси там с багажа си. Явно не беше му съдено да се наспи във влака. А аз пък използвах намалението и се настаних на неговото място до прозореца. И най-сетне успях на спокойствие да се отдам на прелитащите навън картини.

Всъщност нямаше нищо впечатляващо, освен това че облаците вече бяха твърде високо. И не че и преди не са били там, но идвайки от планината, където имах усещането, че мога да ги докосна с двете си ръце, да им ида на гости, да потъна в тях и да се изгубя, сега ми изглеждаха толкова високо, високо… и далеко, далеко…

А онова, към което ние приближавахме, бе Стара планина. И този път наистина ми заприлича на стара, грохнала и смазана от времето, старица и ако не цялата, то поне онази част, покрай която минавахме в момента.

Малки, едва загатващи възвишения, смешни и жалко напомнящи за планина. И изведнъж се запитах, как ли биха ми изглеждали Родопите, ако идвах от Хималаите. И сама си отговорих – човек изгражда оценката си чрез сравнения, което пък е по-жалко от каквото и да било друго.

Трака – трак, трака – трак. Релсите се вият и се гърчат като змия, в какви ли не посоки. Докато се движихме на север, изведнъж завивахме на изток и се гмуркахме в синевата. После отново се отправяхме на север. Пътуваме право към слънцето и нагазваме в червенината на залеза. И това моментално ми напомни, че в раницата си нося бутилка „мавруд”.

Да, дълбоко в мен един дълго стаяван копнеж бе започнал да се разгаря, все повече ме обладаваше силно неописуемо вълнение, а радостта ми растеше, растеше и направо ме влудяваше. И не от приближаващата нощ, и не заради дома ми, от който ме деляха час-два, а заради срещата ми с морето. И щом е така – навярно то е моят истински дом. То е просторът в душата ми, покоят в мислите ми, вълнението в сърцето ми. Огледалото, в което се оглеждаме аз, слънцето, луната и звездите. Исках да го видя час по-скоро. Търпението ми се изпепеляваше.

Трака – трак, трака – трак. Извадих си и аз уокмена, пуснах си Оливър Шанти, сложих си слушалките и си отворих бутилката „мавруд”. Вечерницата ми се усмихна, луната ми помаха с двата си рога и все повече светлини започнаха да намигат весело и закачливо.

Опитах се гадая: дали пък не идват от морето. Ето онази голямата – дали не е фар, а другите там скупчените – дали не са на някой кораб. Не, все още не бяха. Ставаше все по-тъмно и все по-трудно можеше да се разбере кое какво е.

Трака – трак, трака – трак. Аз надигам бутилката червено вино и се взирам в тъмнината навън през процепа на отворения прозорец. Вятърът брулеше лицето ми и разгонваше косите ми, а аз си представях, че съм на покрива на влака. Идваше ми да се затичам напред по вагоните към локомотива и още по-напред, за да стигна колкото може по-бързо до морето.
Вече улавям мириса му! Да, няма грешка! Точно подминаваме Девня.
– Девня, Девня! – идваше ми да викна. – Обичам те, Девня! Вече не искам Девин, а Девня! Искам Девня! Сбогом, Девин! Не искам връх! Искам Варна и какво от това, че е най-голямата дупка на България, при все че е морската столица. И пак си е дупка, независимо, че има море, а може би точно заради него. Всъщност, аз не искам Варна, а морето!
Ето го и канала, и първия кораб – огромен и надупчен от светлини, чиито отражения накъсваха повърхността на водата на безброй редуващи се – бяло и черно – ивици.

Надигах бутилката вино и махах с ръка на кораба. Трака – трак, трака – трак!
– Здравей, море! Аз се завръщам…
А, ето го и Аспаруховия мост! Как само се е опънал в тъмната нощ пред погледа ми и свири най-милата за душата ми песен – песента за завръщането ми у дома.
И светлините му – тези нежни струни се оглеждат във водата. Всичко се оглежда във водата. Във водата искам час по-скоро и аз да се огледам. Да се пречистя, да се преродя, да пренаредя в себе си всичко онова, което преживях по пътищата и отвъд тях, и съхраня наученото, като захвърля ненужното – сякаш е скъсана и изтъркана дреха.

Да приема тъгата като дар, щастието като наказание, болката като учител и да открия начина, по който да стигна до тъй трудно достъпния Божествен план.

Животът ми е струна,
Опната между
Морето и
Върха планински,
Напоена с глътка от
„Мавруд”.

 

Прочетете още от Христина Гутева тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *