Христина Гутева: „Скитници“

СКИТНИЦИ

Те бяха двама, но светът беше между тях. И не само той… Самите те бяха преграда помежду си. Това, което беше вътре в тях, бе същото, което ги разделяше. Те бяха като две клонки от едно дърво. И всяка една от тях искаше да расте, да заяква, да се раззеленява и да цъфти, дори и да се разклонява.
Те бяха двама, но животът им стоеше между тях.
Те бяха двама, а пътят им бе един и той ги събираше, но ги и разделяше. Събираше ги, за да им покаже, че не са изгубени навеки, че ги има, че никой от тях не е сам, поне докато се увери, че другият все още диша. Събираше ги, защото не е по силите на никой природен закон да държи разделени толкова дълго двете половини на едно цяло. Събираше ги, защото всеки един от тях бе извор с жива вода за другия, а те имаха нужда да пият, да се зареждат със сили, да възраждат живота в себе си. Събираше ги, за да се огледат един в друг и да видят себе си.
Събираше ги, за да им покаже, че както в едно сърце има преграда и всяка от половините му работи, макар и в ритъм с другата, все пак сама за себе си – то и те, при все че са обвързани навеки, навеки са и разделени. Събираше ги пътят им, но ги и разделяше. Разделяше ги, за да продължи всеки по своята магистрала; всеки по своята пътека към върха. Все по-нависоко и по-нависоко към върха. Към онзи връх, където боговете пируват.
Разделяше ги, защото, макар да бяха двама и пътят им да бе един, в този свят всеки е сам. Сам със своите илюзии. Сам със своята реалност. Сам със света, изграден от собствените му мисли. Сам със спомените, които пък го свързват в някаква отминала реалност със света на другия.
Те бяха и остават двама. Един срещу друг стоят. Лице в лице. Очи в очи се взират и искат илюзията да превърнат в реалност, а мигът – във вечност… Но искат и да продължат да живеят. Всеки по своя път да върви.
Нейде в закътано място от нашия свят, те стоят на маса един срещу друг и изглежда така, сякаш са двама – сами… Но не са. Между тях е преградата. Между тях е светът. Цвете… Роза с бодли… Запалена, тлееща свещ… Пепелник, пълен с угарки и две димящи цигари. Две струни трептят на една честота. Две ръце се блъскат в преградата и ту на бодли се натъкват, ту огън ги парва. Лицата им в тъжни гримаси се изкривяват, но не при вида на кръвта… Не… Бичува болката сърцата им. Болката, че те са двама и толкова много искат да са сами, ала не са. Пътят им е между тях.
Днес те са един срещу друг… И след миг, и след два… всеки ще се завърне в своята реалност. А в някой по-следващ миг ще се запита: наистина ли го видях? Наистина ли я видях? Това наистина ли бяхме ние? И какво ли толкова имаше помежду ни, че приличахме повече на два шарана; които с очи си говореха.
Те са двама, но помежду им е времето – далечното, което ги сближи; след него другото, което ги раздели; една мъгла, в която се срещнаха отново и… бъдещето, което пак ще ги откъсне един от друг.
Те са двама… Скитници в този свят.
Керуак навярно би казал: „бродягите на Дхарма“.
Вечно търсещите себе си. А понякога намирайки се един друг.
Те са двама. И макар че времето е помежду им – те двамата са извън времето. И макар ясно да виждат преградата помежду си – за тях няма прегради, няма рамки. Пътят им е един и той няма край.
Те бяха двама… И каквото и да имаше между тях – то същото ги и събираше. И пътят… И светът… И животът… И времето… Миналото и бъдещето. Уличното кафене. Цветето, свещта. Забулени в цигарен дим. Смълчана болка… Пулсиращо сърце.
Гладни… жадни… Но опрели ръце в преградата.
И двамата мислят за нея. И двамата искат да я няма. При все това обаче и двамата ѝ благодарят, че я има. Тя е техният шанс. Изчезне ли тя… Ще рухне илюзията. Ще се развали магията. Изчезне ли тя – между тях ще застане раздялата.
Те са двама и не искат раздяла, макар да са разделени. Те искат преграда. Искат я, за да не се докосват. Искат я, за да говорят само очите им. Искат я, за да си мислят за нея и да ѝ се ядосват, че я има. Искат я, за да са сигурни, че няма друго какво да ги разделя – освен преградата.
Те са двама и се обичат, а мразят преградата. Мразят я, но я и обичат, защото я има. Ако я нямаше – навярно и тях нямаше да ги има.
Те са двама и вместо да са влюбени един в друг – те са влюбени в преградата. Влюбени са във всичко, което е помежду им. В света, в живота, във времето, в цветето, в огъня, в пътя.
Те бяха двама… Някога преди много години бяха само двама.
Но не и днес.

 

Прочетете още от Христина Гутева тук.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *