Христо Мухтанов за „amo“ – новия албум на Bring Me the Horizon

Всъщност Bring Me the Horizon винаги са залитали към електронната музика. Още с ремикс („Cut up“) версията на „Suicide Season“ от 2009 г., както и с „The Chill Out Sessions“ – EP от 2012 г., в което са поместени вариации от Draper на мелодичните пасажи и на песни от „There is a Hell“.
В следващите си албуми, с които стават по-популярни – „Sempiternal“ и „That’s the Spirit“ – доказват, че могат да създадат еклектичен микс от различни жанрове, поставяйки клавишните и синтезаторите на важно място, доказват, че могат да свирят музика, която да звучи едновременно достъпно и оригинално.
С оглед на пътеката, по която вървят, надали е толкова учудващо, че последното им предложениe – „amo“ – е електронно. Електропоп албум с китари (на места). Като основни действащи лица отново се проявяват Оливър Сайкс (вокали) и Джордан Фиш (клавири). Убеден съм, че стилово албумът разочарова голяма част от по-старите им фенове, които навярно тайно са се надявали на груби вокали и режещи китари.
Смяната в стила винаги е тежка. Разбира се, няма как да се стои на едно място и някаква, дори лека и постепенна, промяна трябва да се случи. Правенето на едно и също при всеки албум определено довежда до досада, защото в един момент формулата просто се изчерпва.
Е, Оливър Сайкс и компания нямат никакво желание да стигат дотам. Проблемът е, че при всяка крачка в нова територия групата рискува да загуби почитатели. И това не би трябвало да е голяма драма (но винаги е). Всеки има определен вкус и когато дадена банда не се вписва вече в него, напълно логично е да не слуша това, което не му харесва. А той, от своя страна, би трябвало да приеме фактите и да не хвърля злоба по артистите, решили да направят нещо различно и да се изразят по нов начин.
Да, бих предпочел да беше метълкор. Да, аз харесвам метълкор. Не, Bring Me the Horizon вече не са метълкор. Техният нов албум е изцяло в друга стилистика, но същевременно продължава да съдържа познатото им обаяние. Естествено, малко съм разочарован, поради собствените си жанрови предпочитания. Но музиката е на ниво.
В голямата си част песните са конструирани около електронен бийт. Структурата им е поп – с гръмки, хващащи припеви. Има и по-тежки песни, но в общ план те са малцинство. Варира от почти дискотечни до спокойни и хипнотични тракове. Появяват се и роботизирани вокали, а това е изцяло ново за групата. Могат да се чуят и струни, особено във финалната песен. Разбира се, „amo“ има своите по-силни моменти, по-изпъкващи и запомнящи се композиции, цялостно е стабилен – дори „пълнежът“ е приятен за слушане.
В концептуално отношение албумът развива темите за негативните преживявания, отношенията, които ги пораждат или са зародени от тях, рехабилитацията и начините за справяне, включително всички грешни начини. Преимуществено в текстовете става въпрос за отрицателни емоции. Но в крайна сметка се стига и до любовта, до amo. Животът е пъстър – в него са втъкани както вселенска тъга, така и романтична любов, пък макар и първата да е много по-силно застъпена в текстовия план. Оли дори успява да иронизира музикалната промяна на бандата в текста на „heavy metal, която угодно на заглавието е от по-тежките в албума.

По мое мнение заслужават внимание:
„i apologize if you feel something“
„MANTRA“
„wonderful life“
„heavy metal“
„i don’t know what to say“

Определено едно допълнение в каталога на групата, което би отблъснало част от феновете и разбира се – би привлякло други. Слушайте само с отворени уши, сърце, непредубеденост.

 Автор: Христо Мухтанов
Прочетете и стихове от същия автор.

Please follow and like us:
error

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *