копитата препускащи през тинята –
ръба на времето – не ни е нужна лодка,
ще минем напреки, макар и бурята
отново да не стихва – бурята
на вековете и епохите;
прескачаме с конете и опашките им
развяват се с размах,
ще търсим другаде, без страх,
талазите на славата; потръпва
потокът мръсен под копитата
и малката ни свита продължава
в непозната (за дедите си) посока –
какво ли ще открием, може би
прекрасно руно и коприна, злато
или пък нов армагедон и пръст,
пропита от огньове –
планетите ще кажат и звездите,
във своя танц по краищата на небето –
над нас е картата, която ни насочва
далеч от вкъщи, по-далеч
от страшния ни глад за бъдеще
Прочетете още от Христо Мухтанов тук.