ПОЕМА НА НОВОТО ВРЕМЕ
в текста са използвани множество цитати и препратки,
разпространени в общественото пространство,
върху които не предявявам права
искам да напиша поема
(77 години след разстрела му)
в която да диша на новото време –
какво ли би казал, ако беше на моето място –
на новото време стихът всъщност отдавна
не е нищо особено, в София
думите се търкалят,
излез, избери си и нека
проскърцват трамваи по Графа,
за кого ли си мислиш тогава,
виждаш мъжете, жените,
среднощните действия,
насекоми и части на тялото,
за кого ли си мислиш, когато
Вапцаров е древна история,
ето във София
всички прописаха – бил съм
в мазета, хралупи, бардаци и барове,
пил бира и вдигал
бельото на Арта, тя беше
съвсем повърхностна, пускаше
на всеки поет, очите ѝ
дълбоки и сини, и скучни
като самата нея, написаха се
немалко стихотворения,
дишайки изпаренията
на новото време,
за свободна любов,
любовта, без която не можем,
романтиката днес е в телефоните,
внимавай докато избираш с кого –
тя може да бъде болезнена
по множество начини,
невъзможна,
след нея валят дъждове,
самоти, снегове,
остава
да си легнеш най-тъжен,
докато слушаш алтърнатив –
учат ни
да спим цял живот,
лека нощ –
чета в трамвай номер 10,
който минава
покрай площад Гарибалди,
Славейков, Възраждане,
обхожда от край до край
света на поетите
и стига Западен парк,
където отдавна
са млъкнали славеите, оставили
онзи гарван да каже истината,
да грачи –
беше достатъчно рано, когато
за пръв път прочетох Вапцаров,
за пръв път прочетох цветята,
за пръв път прочетох
за онази жена от трамвая,
който иде от гробищата,
тя вие –
а страшно студени са хората,
най-добрите мозъци
на това поколение –
истерично голи, търсещи
гняв на инжекции –
нейният вопъл не е
мелодия на годината,
зовът на планетите,
най-гледаното във ютуб –
той е
ранните блек сабат, късните дет,
блек метъл в подземие,
нажежено желязо, което
оставя следи върху кожата,
кръв под езика
при пеене –
на такива неща
се крепеше поезията –
бяхме сами, сами,
сами и пак завинаги
във бъдеще, което не идваше,
във настояще, което напускахме,
рисувахме символите
на спасението – и те се чупеха –
в онези дни единствено
писмата му
ми вдъхваха вяра,
че ще се справя в двубоя
(след това го разстреляха) –
преди да умре е изпратил
триста копия до онези
от Съюза (на писателите) –
никой от тях
не е обърнал внимание,
днес четат паметта му,
а плуват
корабчета в очите им,
в които събират,
товарят, пренасят
стоката
до крайните потребители –
всяка клика
да си знае консуматорите,
все пак живеем
в свободна държава,
свободен пазар,
панаир, пиршество,
трапеза на поезията –
хайде –
пейте, бамбини,
тез тъжни песни,
грей и ти, лампо
на новото време,
днес за юнаци
вече бълнуват
единствено червеите.
Още от Христо Мухтанов ще откриете тук.