НЕ ВЯРВАМ ВЕЧЕ, че някога ще направим това пътуване,
толкова дълго, че накрая да не можем да помръднем,
препълнени със съкровища, разорени от познание
и да нямаме повече какво да си кажем,
изживели един на друг всичките си разкази.
Но как си мислех, че можем да направим нещо друго,
освен да потвърждаваме, че желанието ни е взаимно,
когато времето е дъждовно и светлината е подходяща
или разполагаме с нощта, за да не се страхуваме
да бъдем или че сме.
Защо да трябва да се страхуваме?
Прочетете още от Цвета Делчева тук.