ПОКАЯНИЕ
Той е зограф, Мария!
Но е пропадал трижди.
Млякото на хартията
още блести безгрижно.
Бяла и съвършена си.
Моли да те извае.
Ала боята черна е.
Плаче за покаяние.
Знам, че ще гони вятъра.
Шепнат ѝ нещо устните
и като звяр се мята
от побеснели чувства.
Мрак ще нахлуе в четките,
видимото ще ахне.
Докато каже: – „Светло е!“ –
четките ще замахнат.
Майстори са на болката –
чупени и превързвани.
Ако е бяла волята ти,
нека заплачат кърваво.
В раните на безсмъртните
сол са молбите. Пареща…
Чух го, Мария! Върна се.
Ще го превържа с вярата.
Прочетете още от Цвета Иванова тук.