Цветозар Цаков: „Междусвятие“

Междусвятие

Светкавицата блесна само веднъж, не особено продължително, но достатъчно, за да се забележи от всички и след това настана гъста, черна нощ. Когато на сутринта градът се събуди с първите слънчеви лъчи, пробили тъмнината, в него се бяха настанили два свята. Хората от различни епохи не се виждаха едни други, но всички усещаха някакво натрапливо присъствие във въздуха. Сградите, старите и новите, бяха една в друга, като матрьошки – всички влизаха и излизаха в сградите от своето си време: едните прекрачваха прага на новата пекарна, за да си купят баничка или сандвич с шунка преди работа; другите се протягаха да отворят скърцащите кепенци на стар дюкян за грънци и дрънкулки за бита. И въпреки че се озоваваха в една и съща сграда, те всъщност никога не се засичаха. Преминаваха един покрай друг и един през друг, свързваше ги само въздухът, който дишат и след това издишат под формата на неволни въздишки. И при все че бяха все родени и отраснали тук, говореха различни езици.
Така се затекоха дните, седмиците и месеците… Докато не заваля отново. Светкавицата блесна само веднъж, не особено продължително, но достатъчно, за да се забележи от всички. И тогава те се видяха. Двата свята се сляха в едно и градът се изпълни с хора и сгради, между които стояха призраците на стотици години. Хората се гледаха стъписано и не знаеха какво да предприемат. През това време сградите оживено разговаряха помежду си, разпитваха се как е животът от другия край на времето и добре ли се грижат хората за тях. Само старата крепост стоеше отстрани и ги наблюдаваше мълчаливо. По погледа ù не можеше да се заключи дали се смее, или плаче.
Хората, които все така вторачено се изпитваха едни други с погледи, изведнъж започнаха да надават яростни викове – всеки на своя си език, но всички успяваха да разберат заплахите на другите – и се вкопчиха яростно в смъртоносна битка. Битката се водеше с голи ръце, тояги, тенджери, камъни, мобилни телефони, зъби и парчета хляб. Никой не искаше да отстъпи града си на внезапно появилия се друг. Никой не забелязваше, че всъщност никой не се бе появил от никъде, че всички, без изключение, бяха родени тук, че всички си бяха вкъщи. Че друг нямаше.
Ето. Само още няколко трупа и ще се разпознаят. И ще се прегърнат. И ще заридаят.
Третата светкавица, която отново раздели двата свята и ги върна по местата им, само отложи този миг. Блесна само веднъж, не особено продължително, но достатъчно, за да се забележи от всички. И след това настана гъста, черна нощ.

 

Прочетете още от Цветозар Цаков тук.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.