Ина Иванова знае колко важни са детайлите в написаното, в разказаното, в загатнатото, колко нужни са вниманието, грижата, обичта, когато се създава, когато се осмисля, когато се живее. Затова – и заради много повече – елате да поговорим с нея и да почетем отблизо нейния великолепен сборник с разкази „И винаги любовта“ (ИК „Жанет 45“, 2023 г.).
Истории за ситуациите, които ни променят, за да останат като албуми с една снимка, за елементите на човешката чувствителност като песъчинки, камъчета или пеперуди, които внезапно отлитат, като списъци с мечти или игри на табла, за възможностите да спечелиш или да загубиш себе си, посоката, любовта, за допуснатото или отхвърленото от нас, за неуловимото.
27 юни (четвъртък), 20 ч., „Галерията“.
Вход свободен.
Заповядайте!
Събитието е включено и в програма „Култура“ на Община Велико Търново, и в НЛФ „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат.
***
„И винаги любовта“, новата книга на Ина Иванова, се е сгушила във всички предишни. Преструва се на проза, но си е чиста поезия. В нея се усеща вкуса на повечето съставки, характерни за писането на Ина изобщо: безупречен усет за композиция, деликатна, ненатраплива случка, около която се заплита цялата история, герои, които заживяват в реалността на собствения ни живот, финали, които казват достатъчно, но и оставят достатъчно на въображението. И под всичко това, в дълбокия разказвачески казан, остава да къкри нещо, чийто вкус небцето трудно може да определи, но което те кара да искаш още, да поглъщаш жадно страница след страница. Може би се дължи на онази съзерцателна наблюдателност, която заразява със спокойствие и желание да се отдадеш изцяло на текста. Или на премереното, добре овладяно чувство, с което разгръща сюжета – без кресливи обрати, без показни трикове за привличане на вниманието. Но пък с изрядно свършена проучвателна работа – все едно дали героите разгадават знаците на пустинята, работят „суха игла“, свирят Il Giorni или катерят Синаница. Историите в този сборник следват фините нишки на свързаност помежду ни, разгръщат живота като платно, което сами запълваме със смисъл. И разбира се – винаги – разказват любовта. Но любовта в нейния вселенски смисъл – като обич и нежност, като модус вивенди. Любовта като връхчето на иглата, върху която се крепи света (ни).“
Невена Дишлиева-Кръстева
„В света на тези разкази мигът и вечността могат да бъдат равно ценни; голямото и малкото еднакво преминават през мислите на човека и го променят. Гръмотевиците в небето и трополенето на зарчетата на таблата се сливат в хармония и никое от тях не е без значение. Всичко може да бъде знак. Всичко е знак. Светът е достъпен за усещане и наблюдение, но си остава все така неразбираем. Затова героите не спират да се взират в силуетите – профил на мъж, било на планина; измислят тайни имена на нещата в опит да овладеят изплъзващата се реалност. Правят си списъци с мечти – един за изпълнимите и друг за невъзможните. Преборват се за правото да имат хиляди възможности да спечелят или да загубят любовта си. (…)
Предишната книга на Ина Иванова беше стихосбирка – „Нещата, за които мълчим“. Разказите и поезията ѝ са сродни и сходни, те са направени от една и съща деликатна материя, лаконични, прозирни и здрави, изляти на едно парче, без шевове, без нищо грубо в тях. Те говорят за това, за което другите мълчат от безсилие и неумелост; и не казват нищо излишно.“
Мария Донева
***
„Някога, много назад във времето, предците му били пустинни следотърсачи. Знаели наизуст формите на каменистите плата, гърбовете и склоновете им, приемали с разбиране подвижността на пясъчните очертания, по узряването на фурмите броели сезоните, по вкуса на вятъра предвиждали бурята. Пренасяли имената си от баща на син, така си предавали един на друг и знанията за Синай. Когато синовете тръгнали на паша след животните, единственото, което вземали със себе си, било името на рода. А щом бащите тръгнали да ги търсят, намира или ги по следите, които козите и камилите оставяли в тялото на изменчивия пясък. По семката от фурма в сух екскремент можели да определят откъде идва и накъде се е запътила стадото, защото пътеките следвали ненакърнимата логика на оцеляването. По стиска козина в ниските драки следотърсачите успявали да възстановят пътя на пастирите. За бедуините държавите никога не са имали истински граници, но облеклото на жените им разказвало историята на рода по-чисто от букви върху камък.
Законът на гостоприемството и името на рода – нямало пастир в пустинята, който да не е оцелял благодарение на тях и на няколкото прости, но железни правила, които произтичали от техните извори. Другото били вятърът, храната, лечебните треви, традицията, която носи сигурност и те пази по-надеждно от куфия, протяжната музика, която кара сърцето да потрепва като гладката повърхност на чаша чай, поднесена от ръце в ръце. Думите, които се предавали от баща на син, били едни и същи, както и знанията, шепнешком дарявани от майка на дъщеря. За всяка възраст на жената имало различна дреха, защото облеклото е втората ти кожа – колкото те отделя и пази от света, толкова и те показват пред останалите.
Когато дядото на Саид напуснал пустинята и се преселил в града, очите на майка му за една нощ побелели и спрели да виждат света. До края на живота ѝ братята и сестрите му ѝ подавали купата с храна и чая в ръцете, а тя се е хранила, колкото да не умре от глад. Постепенно започнала да тълкува сънища, защото слепите ѝ за този свят очи по-лесно прозирали отвъд тъканта на видимото. Дъщеря на номад следотърсач, тя започнала да издирва следите на бъдещите, което, така или иначе, приближавало палатката ѝ. Избирала с притворени слепи очи коя страна да навие нагоре, за да влезе въздух от нужната ѝ посока. А при буря, когато всички страни били плътно притиснати в пясъка, слушала напрегнато съскането на вятъра и от време на време поклащала глава, сякаш се съгласявала с нещо, което стихията ѝ казвала. Скоро при нея започнали да идват хора откъде ли не. Не се завръщал само синът ѝ. (…)
Светът е пустиня, пълна с хора като дребни песъчинки, с отломки от очаквания, подземни гълъби и трохи корав вчерашен хляб, с болка и тревожност. И въпреки всичко, въпреки всичко в гънките на времето седи една жена с побелели от катаракта очи и силата ѝ да претърсва пространства е стигнала чак до съня му. И има имена, които идват за него, и има знаци, които го насочват, и я има Синай, която предците му са знаели на пръсти, нищо че пустинята е единна и непознаваема.
Има хора, на които пустинята се доверява. (…)“
из разказа „Лейла“ от „И винаги любовта“,
Ина Иванова
Повече информация тук:
Facebook
Instragram
Предлагаме ви и видеозапис от вече осъщественото събитие: