Константин Петров е роден в гр. София. Завършил е УНСС, а по-късно е специализирал „Кинознание“ в НАТФИЗ. Сценарист е на игрални и документални филми, на забавни телевизионни предавания, на детски пиеси за куклен театър. Автор на два детски романа – „Приключенията на Нанси“ и „Хъки“. Наскоро ИК „Жанет 45“ публикува сборник с негови разкази – „Ловци на пеперуди“.
В „Кадър 25“ Ви представяме разказ от най-новата книга на Константин Петров.
ЛОВЕЦЪТ НА ПТИЦИ
През юли, между два и пет след обяд, слънцето край Лесидренското езеро e изпепеляващо.
През юли, между два и пет след обяд, птиците замлъкват и единственото, което може да чуете, е бръмченето на някоя пощуряла конска муха.
През юли, между два и пет след обяд, край езерото клечат само самотни, оглупели от жега селски рибари.
Обикновено идват рано сутрин, насичат клони от дъбовата гора и си правят шатра, която да ги пази от слънцето. Прекарват целия ден под шатрата и мълчат.
А привечер, когато си тръгнат, след тях остават само увехнали, подобни на термитни мравуняци купчини листа.
Ден-два след това листата изсъхват и не стават дори и за сянка.
Брегът на Големия залив, където на вечен паркинг стои моята каравана, е осеян с такива вигвами от изсъхнали клони – монументи на селското бракониерство.
Рибарите са кротки хора и човек лесно може да се сприятели с тях.
Но аз не съм рибар.
Вече по здрач, когато рибарите си тръгнат, покрай водата бавно и предпазливо се прокрадва Елизабет, котката на баба Пена, и проверява има ли нещо за ядене. Пристъпя внимателно между тръните и ду̀ши за изпаднали малки рибѐта или остатъци от храна. Обикновено късметът ѝ се усмихва.
Елизабет е красива котка, черно и бяло, със светли зелени очи.
И полудива, разбира се – като всяка нормална селска котка.
Кучето ми е свикнало с нея и не ѝ обръща внимание. А може би изпитва и малко респект. Все пак това си е нейната територия.
Така съжителстваме тримата: Елизабет, кучето ми и аз.
Но какво правех тогава там в жегата и в компанията на кучето, Елизабет и мълчаливите рибари?
Няма да повярвате.
Заминах да пиша коледна детска пиеса.
Ако някога през юли ви хрумне да пишете истории за снежинки, коледни подаръци и звънчета, най-вероятно имате нужда от психолог.
Но моят случай не беше такъв.
Още през март бях предложил сюжет на Националното радио, бяха го одобрили, бях сключил договор и бях взел аванс.
И бях го изпукал, разбира се.
Почти бях забравил за тая пиеса, но времето напредна и срокът започна да пулсира в главата ми.
Така, с ясното съзнание, че юли е кофти месец за писане на коледни детски пиеси, купих водка, боровинков сок и вкусотии за ядене.
И поех към Лесидренското езеро.
Първия ден дори не включих компютъра. Бях много зает. Обиколих владението си, порадвах се на отрупаните с плод фиданки. Окосих и тревата.
А вечерта запалих мъничък огън, пийнах от вече изстудената водка и си казах, че на другия ден ще започна.
Но на другия ден пак не започнах.
Този ден мина под знака на есемеса. Получих кратък, но гадничък есемес: „Изнесох се. Оставила съм клю4а при съседите. 4ао”.
Чао. Поредната свястна жена, появила се вкъщи с надеждата да ме опитоми и да остане цял живот с мен, се бе уморила.
Не се разстроих. И друг път съм получавал есемес като този. От други уморени жени. И все пак не ми се искаше да получа такъв есемес точно сега – през юли.
През целия ден се опитвах да не мисля за нея.
Но не успях. Наливах се с водка и боровинков сок, и водех монолози със себе си: как ще ѝ звънна. Ще призная, че съм тъпак. Ще ѝ кажа, че я обичам и ще се променя. Или поне ще опитам.
А през нощта я сънувах.
Сънувах тялото ѝ, усмивката в красивите ѝ очи. Прегръщах я. И тя ми отвръщаше.
Докато се събудих и осъзнах, че съм прегърнал примъкналото се в леглото ми куче.
На третия ден се топнах с часовника във водата и времето спря.
А после затрих в тревата и телефона си.
Не че времето ме интересуваше или пък някой щеше да звънне.
Без да усетя, природата ми наложи своя единствено разумен дневен режим: събуждах се призори, пиех кафе и плувах около час в зелената хладка вода.
А след това забърквах водка с боровинков сок, и тръгвах да се разхождам с чаша в ръка, за да преодолея мързела си: „Почвай да пишеш, глупако!… Няма кой да ти свърши работата!”
После, уморен от усилието да превъзмогна мързела, си почивах.
Около обяд чувството за дълг побеждаваше и включвах компютъра. Но само след минута взирането в монитора и ситно наредените букви ме дозамайваха и решавах да подремна, за да обмисля в полусън важни подробности от сюжета.
Докато обмислях важните подробности от сюжета, дрямката ме захлупваше и отново заспивах.
А към два след обяд започваше юлската жега.
„Само графоманите пишат между два и пет след обяд – казвах си. – Ще подремна, ще си събера мислите, а довечера ще наваксам.”
Седем нощи и дни не можах да наваксам.
… И отново беше два след обяд, и отново чаках да настъпи нощта, че да седна да пиша.
Лежах проснат по гръб в караваната – гол, без капчица сила в тялото, взирах се в едно петънце на тавана.
В хладилника имаше лед, гъста ледена водка и леденостуден боровинков сок, но нямах сила да протегна ръка.
Кучето лежеше на пода, проснато по корем, с изплезен език и нямаше сили да мръдне.
И аз лежах, и нямах сила да мръдна.
И точно тогава, в смазващата тишина, някой се провикна високо и ясно: „Валкѝрио!… Валкѝрио!…”
И после пак: „Валкѝрио!…”
Беше птица. Притаена в клоните на полуизсъхналите диви джанки отвъд оградата. Пееше и търсеше някой си Валкирио…
Проклех шумната натрапница, която ми пречеше да си оглупявам спокойно, и затворих очи.
Но тъкмо се унесох и отново прозвуча същият висок, ясен зов: „Валкирио!…” пауза… „Валкирио!…”
Това продължаваше до безкрай. От време на време спираше. Сигурно се ослушваше… Или пък чакаше отговор?
И отново започваше…
Гласът ѝ звучеше ту кокетно и закачливо, ту страстно… Или пък уморено… Понякога отчаяно, друг път – с надежда… А миг след това – гневно… Как го постигаше?… И какво беше това?… Духът на Вагнер, преобразен в птица и заселил се незнайно защо в пущинака край Лесидренското езеро?…
Или самата Валкѝрия[1], пазителката на рейнското злато, избрала любовта пред безсмъртието?
Скочих като ударен от ток.
В помътнялото ми съзнание изплуваха картини от детството…
… С тате влизаме в Националната опера…
Много често ходехме там. Той беше луд почитател на операта, а майка ми – не. И затова почти винаги ходехме тримата – баща ми, брат ми и аз.
Това бях велики вечери. Странно място, обитавано от странни хора. И музика, която изпълваше пространството.
Тогава бях на около девет – едно джудже, наострило уши, хипнотизирано от бляска на спектакъла.
Гърмеше оркестър, на сцената се разиграваха покъртителни драми, велики артисти пееха за смърт и любов, за отчаян копнеж, благородство, предателство и надежда…
Това беше приказен свят, нямащ нищо общо с училищното ми ежедневие, с игрите на топчета и фунийки и с вълненията на детската ни банда.
И беше прекрасно…
След такива вечери не мигвах до сутринта. В ушите ми звучаха цигулки, валдхорни и флейти, гърмяха тимпани, а душата ми летеше като дух на индиански вожд над града.
След такива вечери обикновено получавах двойки и класната викаше родителите, ми за да им обясни как от сина им ще излезе само една голяма и кръгла нула.
Класната се оказа права.
Голямата кръгла нула пропиля половината си живот ей така – на шега.
А сега пропиляваше другата половина в опит да напише коледна детска пиеса.
Не знам защо се сетих за рейнското злато и Вагнер в изпепеляващия юлски следобед.
Всъщност знам: птицата ме подсети.
Но тази птица наистина прекаляваше. В края на краищата тя не беше сама в този свят и не можеше да тормози съседите си с любовни проблеми и драми.
Време беше да взема мерки.
Проклех се, че не съм глух по рождение, отворих вратата и се топнах в юлската жега.
Лъхна ме ужасяваща смрад.
Предишната нощ се бях изпикал на плочника направо от караваната.
Обикновено не върша такива простоии, но призори, когато малката нужда ме подсети, небето беше затулено от облаци, реших, че ще вали и водата ще отмие следите от недостойната ми постъпка.
Излъгах се. Дъждът се размина и сега, в три след обяд, плочникът вонеше ужасно.
„Да не забравя да лисна две кофи вода” – промърморих.
И нагазих в трънливия пущинак…
… Вървях бавно по рибарската пътека сред къпинака и тихичко си говорех: „Хайде!… Покажѝ се!… Къде си, птицо проклета?!… Валкирио!… Валкирио!… Обадѝ се, тъпачко!…”
Но тя мълчеше. Беше се притаила някъде.
Обиколих трънаците, хвърлих напосоки няколко камъка и се прибрах в караваната. Бях сигурен, че съм я пропъдил, но щом се проснах по гръб, тя започна отново да ми набива канчето с името на царската дъщеря.
Скочих разярен и хукнах обратно. Тази птица наистина прекаляваше! Трябваше да пиша коледна детска пиеса, а тя ме разсейваше!
Играта на криеница продължи, докато притъмня и между тревите затанцуваха силуетите на светулките. Бях толкова изтощен, че изобщо не включих компютъра. Пийнах, проснах се и заспах.
На другия ден се повтори същото.
Повтори се и на третия, и на четвъртия ден…
Природосъобразният ми режим отиде на кино. Коледната пиеса – също. Играта на криеница с птицата обсеби цялото ми време. Вече почти не я мразех. Просто исках да я зърна и да разбера що за птица е тая. По цял ден висях притихнал в трънаците и се ослушвах. Но тя сякаш беше невидима.
Опитах се да я подмамя с трохи…
Пуснах ѝ музика…
Прахосах половин ден в опити да ловя мухи с надеждата да я впечатля…
И пак нищо.
Сякаш усилията ми изобщо не я интересуваха.
Храната ми свърши, но и през ум не ми мина да се смъкна до селото за продукти. Нагъвах киселец, зелени къпини и гъби.
И поддържах духа си с водка.
Рибарите от отсрещния бряг започнаха да ме гледат подозрително: полугол щурак клечи и дебне по цял ден в храсталаците.
… И отново беше два след обяд…
… И отново лежах гол в караваната и чаках да чуя гласа ѝ.
Събуди ме тишината.
Слънцето залязваше зад хълма и сенките на дърветата се бяха изтънили като конци. Обикновено по това време започва концертът на жабите, но сега и те бяха притихнали. Дори щурците бяха се изпокрили.
Защо тъгуваха щурците и жабите?
Кое ги бе накарало да замлъкнат?
И изведнъж осъзнах: птицата!… Този следобед се бе умълчала. Не бях я чул нито веднъж.
Нима си бе тръгнала?
Нима бе отлетяла ей тъй, без да ми се обади?… Без да каже дума за сбогом?… Дори без кратък, студен есемес?!… Нима бях толкова незначителен, че не заслужавах един кратък, студен есемес?!
Хукнах през къпинака… Бодлите ме издраха ужасно, но какво значение имаха бодлите и тръните?!… Не би трябвало всичко между нас да свърши така!…
А после се вкамених.
Точно на пътеката, до една хилава трънка, видях няколко разпилени птичи пера. Няколко съвсем обикновени, мънички сиво-сини пера, с ръждив оттенък в горния край.
А зад тях – в тревата – зелените, студени очи на Елизабет.
Сърцето ми спря.
Много обичам котки, но ми се прииска да я убия. Не знаех как да постъпя…
Елизабет сякаш разбра, че съм я намразил и настръхна.
А след това, без да сваля очи от мен, отстъпи назад и се скри.
Същата вечер изпих всичката водка.
А на другия ден си тръгнах.
Така и не написах онази детска пиеса.
Но все пак извадих късмет: редакторката се оказа свястна жена. Излъгах я, че се е появила внезапна гръмотевична буря и мълния е унищожила компютъра и целия файл.
Докато мънках обърканата история за мълнията и файла, тя кимаше тъжно. Дори въздъхна веднъж. И само по насмешливия блясък в очите ѝ разбрах, че изобщо не ми вярва, но се опитва да запази достойнството ми.
Жената, която ми изпрати гадния есемес, не ми даде шанс да се променя. Нито да я прегърна.
После се случиха и други неща, и мина много време: половин лято, една есен и една зима.
Върнах се отново при караваната чак в ранната пролет на следващата година.
Вигвамите на термитите рибари ги нямаше.
На тяхно място стояха само самотни сиви купчини от пепел. Бяха ги запалили, за да се топлят, докато клечат край водата през зимата. Но съвсем скоро гората щеше да се раззелени и да им предостави нов материал за термитни гнезда.
И всичко край мен беше сиво: голите стъбла на дърветата стърчаха самотни и сиви. И водата беше сива – също като небето. Сякаш целият свят бе посивял.
И цареше ужасяваща тишина.
А после мина още време и светът край Лесидренското езеро си е същият. По нищо не личи, че някога тук се е прокрадвала мисъл, страст или песен.
Елизабет още е жива.
И както преди, привечер, когато рибарите си тръгнат, обикаля брега и души за остатъци от храна.
Но вече не идва при мен.
А и аз не я търся.
Живеем си един срещу друг от двете страни на залива и се правим, че не се познаваме.
Но много често, когато изпепеляващата жега ме захлупи и лежа гол по гръб в караваната, си мисля за птицата.
Питам се: дали ѝ е писнало да търси любов в безмълвния пущинак?
Или пък я е намерила и е отлетяла с нея на някое по-красиво място?
Много ми се иска да се е изнесла и да търси нов живот и нова любов някъде по света.
А може би се е случило онова, за което си мисля?
Иска ми се никога повече да не виждам Елизабет, защото тя ми напомня за птицата и за онова, което може би се е случило.
Иска ми се да не бях тръгвал през юли към караваната да пиша коледна детска пиеса.
И да не бях получил онзи студен есемес…
Иска ми се да не бях затрил телефона си, за да звънна на онази жена…
И да ме беше потърсил някой в онзи следобед, за да не съм сам в безмълвния пущинак.
Искат ми се и много други неща.
Разбира се, бих могъл и да престана да мисля за тази история.
Бих могъл да намеря спокойствие в теорията за биологичното равновесие.
Или пък в йерархията на хранителната верига.
А също и в логиката на прагматика, който би отбелязал, че това, което се е случило, е било предопределено, защото едно същество се е оказало на неподходящото място в неподходящия момент.
Но това ми се струват елементарни обяснения.
Те ще звучат като оправдание за моето примирение, че любовта е неуловима като невидима птица.
Знам, че след време тъгата ми ще утихне.
Или ще стане толкова незначителна, че няма да нарушава равновесието на моето ежедневие.
И ако днес все още си спомням за птицата, то е, защото усещам, че съм бил докоснат от любовта на валкирията.
Но никога няма да узная как е изглеждала.
[1] Валкирии – според старогерманската и скандивавската митология – девици-войни, които участват в битките на смъртните и определят кой ще загине в боя. Най-малката от тях, любимата дъшеря на върховния бог Ота̀н, Брунхѝлда, пристъпва заповедта на боговете и трябва да понесе жестоко наказание. Разгневеният ѝ баща я лишава от безсмъртие и я пропъжда от Валха̀ла. Брунхилда ще прекара живота си в сън на недостъпна пустинна скала, докато не я открие мъжът, който ще се ожени за нея. Тази легенда е в основата на оперната тетралогия на Рихард Вагнер „Рейнско злато“. – Бел.авт.