Михаела Илиева в Близък прочит

„Рентгенова снимка на свободата“ (ИК „Жанет 45“, 2023 г.) завършва с въпроса, с който по навик можем да се запитаме къде започва свободата: „Кое да избера?“. Всяка от историите ни пита и как живеем, и какво от детството, от миналото, от предходните епохи, с говора, с езика, с мълчанието им, с техните митове, ритуали, представи, какво от тях все още живее с и чрез нас…
А ти кое избра?

„Рентгенова снимка на свободата“ е дебютният сборник с разкази на Михаела Илиева.
С книгата и с нейния автор се срещаме на 3 ноември (петък) в Melon! Започваме в 18:00 ч.
Вход свободен.
Заповядайте!

Събитието е включено и в програмата на Национален литературен фестивал „Глоси“, и в „Домът“ – програма за култура и дебат, и е съфинансирано по програма „Култура“ от Административна програма „Календар на културните събития“ на Община Велико Търново.

***

„Рентгенова снимка на свободата“ е кратка книга. Кратки са и героите в нея. Животът им прилича на сбъднато предсказание, а времето им е страшно сегашно. Те се държат за него, както се държи дървото за брега на реката. Идват от миналото си със светлите детски спомени, с раните и травмите си.
Михаела Илиева разказва плътно, пестеливо и искрено. Няма щастливи разкази в тази книга, но тя е много светла и топла, защото е човешка.“

проф. Иван Станков

„Сборник с разкази, който изненадва с четивност, лаконичност и голяма въздействаща сила. Заглавието би подхождало и на стихотворения, но ако някой се подведе, поне ще има утехата, че между кориците са събрани прозаични текстове, изпипани до последния детайл, метафорични, написани с красив език, и всъщност много по-поетични от куп стихосбирки на книжния пазар в момента.“

Мария Донева

***

ЗВАТЕЛЕН ПАДЕЖ

Помагам на Лазар с материала по български език. Хич не му върви с граматиката, което е странно, защото хлапето има силна логическа мисъл.
Стигнали са до личните местоимения. „Него“ – винителен падеж, „на него“ – дателен. Обяснявам, че при местоименията е по-правилно да се говори за падежни остатъци, а единственият падеж, който езикът ни е съхранил, е звателният. Казвам му, че трябва да го използва, защото „Иван, ела тук“ звучи много сковано. Но и да внимава с женските имена, защото пък „Марийо, харесвам те“ звучи малко грубо.
– Ами „мамо“ не е ли звателен падеж? – пита Лазар.
Не се бях замислял за това.
От малък имам интерес към езиците. Дори си бях измислил свой – написах речник и цяла граматика, а хартиените им корици заключих с железен катинар. После осъзнах, че езиците не са направени, за да мълчим на тях. Преписах речника и граматиката върху индиго, раздадох копията на децата в квартала и започнах да ги обучавам. Всички завършиха с двойки за годината. Макар и да нямаше падежи, езикът ми беше твърде сложен. Само една дума съвпадаше с българския език. „Тати“. Дразнех се на всички деца, които казваха „Тате ми купи ройлери“, „Тате ме заведе на кино“, „Тате ще ме води на цирк“. Още тогава тази форма на думата ме смущаваше. Усещах, че нещо в нея не е както трябва. Казвах им, че когато говорят за баща си, трябва да казват „тати“, а „тате“ е само ако се обръщаш към него. Те отвръщаха, че поне си имат „тате“. Травмата ми придоби и граматическо измерение.
Баща ми замина за чужбина във времето, в което много хора избягаха от страната и повечето никога не се завърнаха. За такива като мен днес има специална дума – „евросирак“. От моя евробаща не получих обаче дори и евро телефонен разговор. Или както веднъж ми бе казала съседката – „От баща ти ни вест, ни кост, а?“. Малко след Виденовата зима дойде първата пролет, в която обръщението „тате“ отпадна от и без това бедния ми детски речник. Остана ми само формата за неговата липса – „тати“. Понякога думите загубват значението си от прекаленото си повтаряне, а неупотребяваното от мен „тате“ придоби дълбок смисъл и стана моя молитва. Всяка вечер преди да заспя водех разговор с него – „Тате, как си? Липсваш ми. Искам да се върнеш.“. Представях си как той ми отговаря: – „Добре съм. Скоро се връщам, сине…“.
– Тате, какво се замисли? – Лазар ме върна в урока за местоименията. – Ама то и „тате“ е звателен падеж, нали?
Усмихвам се.
– Да, сине.