ВТОРО (ВЪОБРАЖАЕМО) ПРИШЕСТВИЕ.
Докато очаквах празника Вознесение Христово,
също така и цъфтежа на кестените,
постоянно нещо ме притесняваше,
исках да си спомня не знам какво,
но в мига, когато а-ха да се случи,
съзнанието ми се избистряше
и образът, изплувал от дъното на душата сякаш се оформяше,
исках да го задържа, да го опитомя с реалните си представи,
да не се изгуби в мъглата на страха, възпоминание за нещо,
което е било, може би въпрос или даже възклицание,
наистина въпрос, последван от изумление, приглушен
вик, състояние на духа – неуловимо,
придиханно.
„… врата към пустинята“ – повтаряш си го на чашка кафе
горе на верандата в лъчите на огнен залез, който гори
тила ти, лицето, ушите; едно заклинание
неволно възприемано без размисъл; и защо да е врата,
що за врата, от нас ли е измислена, отвежда ли
в пустинята или ни пази от нея,
а може би ни заклева да не припарваме натам,
пустинята сама ще мине през нея; и защо да е врата,
а не път, портал, прозорец; въпроси, просто
за някаква си врата, а не за самата пустиня;
пустинята е нещо разбираемо само по себе си;
можем ли да обсъждаме въпроса за вратата,
без вратата да си каже мнението за нас;
безброй са въпросите, оставащи без отговор,
дори без изказ, защото слънцето отнема гласа ни,
поради което пак търсим кафе и сянка.
Но има и друго:
на вратата с гръб към пустинята, питаме:
има ли Бог и ако не, как така сме живи –
времето ни тече, а той къде е?
озъртаме се наоколо, въпросът ни
също оживява и се изправя на четири очи с нас,
както се е случило с многострадалния Йов:
как да осъзнаем, че волю-неволю
животът си взема своето, живот-свещица, но и
повеля Божия, без съмнение Бог съществува,
стоим пред вратата с него, (докосва го въпросът ни)
очите търсят да узнаят – „око насита няма!“,
питаме се един друг: има ли на света такъв,
който да благодари от сърце на Бога,
че аз съществувам? Виж ти,
какво било то – въпрос и отговор, двойственост,
достигнала апогея си:
Аз ли съм, или не съм!
Изобщо кой съм и какъв?
Превод от естонски език: Дора Янева-Медникарова