Къщата
І.
Ще пълзи сянката,
но няма да достигне глезените ми,
защото все по-нисък става пламъкът
и като съблазън слиза предутринният здрач
между мен и съня,
между съня и думите.
Онова което излиза на повърхността са
спомените които живеят в настоящето.
И тогава от дъното на очите ми
изплува къщата.
Намести стълбата и прозорците,
казваш ми,
миналата есен се завърнах
и никой не ме очакваше,
даже къщата,
ослепяха прозорците ѝ онази сряда.
Толкова време оттогава.
ІІ
Ще близне слънцето скулата на хълма,
преди да изпие сянката,
най-брачния пръстен на глезените ми,
запали свещта, имаме още време.
Където и да отидеш,
навсякъде ще ти е студено,
защото бързаше да живееш.
И няма да напишеш безкрайния
празник на мълчанието,
и няма да напишеш безкрайния
празник на думите,
които живееше,
защото бързаше да живееш.
И се сви къщата подобно пламъка
и потъна навътре в очите ми.
В затвореното пространство
на тази обител, чуваш ли,
в сляпото й пространство
не трябва да се роди нищо
или нещо много горчиво.
Прочетете още от Аксиния Михайлова тук.