Аксиния Михайлова (1963) e поет и преводач. Един от основателите на литературното списание „Ах, Мария“. Автор на 6 поетични книги на български език: „Тревите на съня“ (1994), „Луна в празен вагон“ (2004), „Три сезона“ (2005), „Най-ниската част на небето“ (2008), „Разкопчаване на тялото“ („Жанет 45“, 2011), удостоена с националните литературни награди „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“, „Смяна на огледалата“ („Жанет 45“, 2015), отличена с националната награда „Иван Николов“, както и на една книга на френски език „Ciel à perdre /Небе за изгубване“ (Галимар, 2014), удостоена с най-престижната годишна награда за поезия във Франция „Гийом Аполинер 2014“ .
Има три публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски и италиански език.
Нейни стихове са публикувани на 19 европейски езика, а също в Канада, САЩ, Мексико, Колумбия, Австралия, Египет, Япония и Китай.
Превела е над 35 книги с поезия и проза.
Носител е и на награди за превод – Годишната награда на Съюза на литовските писатели за стихосбирката „Необикновено е да си жив“ (2009) на Марцелиюс Мартинайтис, наградата на името на латвийския поет Александър Чакс за сборника с избрани стихове на поета „Огледала на въображението“ (2009) и на най-високото отличие на Република Латвия Рицар на Ордена на Трите звезди.
Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали, форуми и литературни четения във Франция, Белгия, Швеция, Италия, Словакия, Словения, Литва, Латвия, Румъния, Македония, Турция, Китай и Тибет.
Член на българския ПЕН-клуб, Съюз на преводачите в България и Сдружение на българските писатели.
Живее и работи в София.
& & &
В утробата на кръглото пладне пулсира,
опипва с пръстчета стените,
толкова еластични преди да изтекат,
така прозрачно кървави,
(един без пет, мъртво време, спряло)
моят вик,
в събота срещу Великден.
Защо държат заключена черквата,
кажи ми, мамо, не са ли чули?
Онези няма да дойдат,
защо я държат заключена,
кого очакват, мамо?
Викът ми укротява бялата струйка,
изпълва се, расте, прехвърля баира,
спуска се по левия му хълбок,
коленичи в реката.
Какъв е тоя мрак в очите ми
и тази лепкава течност по тялото,
защо мълчиш,
достигна ли своя зенит слънцето,
мамо?
Над площада – унилото пладне.
Прочетете още от Аксиния Михайлова:
„Великденско почистване“
„Къщата“
„В петък вечер…“
„Под чуждо име“
„Щъркелите“