Оливия бърза
Оливия бърза
през вечерен Лондон.
Преобула се е, преди да тръгне,
маратонките я носят през тротоари, паркинги, задни дворчета.
Студено е,
сутринта е тръгнала без яке.
Знае, че април е измамно топъл
(една от многото измами на този град)
и пак.
Оливия наднича
в прозорците на хората.
Меки квадратни слънца в здрача,
във всяко греят мечти
или спомени.
Оливия ходи пеш по десет километра на ден.
Оливия пие витамин Д всяка сутрин.
Оливия е сама, няма тиндър.
Когато я срещнеш за пръв път, напомня някого.
Като малка искаше да стане космонавт,
сега работи като медицинска сестра.
Озадачават я аплодисментите в четвъртък вечер,
неудобно ѝ е от дъгите на прозорците,
тежи ѝ вниманието на приятелите,
надява се никой да не запише шегите ѝ и да ги пусне онлайн.
Струва ѝ се, че светът се завърта все по-бързо,
особено след четиринайсетчасова дневна смяна,
може би е време да спра кафето, казва си
да започна да си меря кръвното,
да пропуша отново,
да забременея
или да спра да тъгувам за дядо,
с когото брояхме хората в светналите прозорци
на път към къщи след училище.
Аз винаги печелех.
Никога повече не съм печелила нищо, казва си,
сигурно тогава съм си изхабила
целия късмет.
Прочетете още от Албена Тодорова тук.