Преображения
Твърде обикновени неща
добиват смисъла на знамения,
когато вниманието е насочено към всеки жест.
Като железен петел — пумпал за вятъра —
забивам шпори в облака, за да спра.
Понякога съм ветропоказател,
А в най-успешните си дни – хвърчило.
Вместо въжета имам червъртит гръбнак,
Около който някой е изпънал
Ощавента ми, избръсната до гладко кожа.
Нося се, завързан за феморалната си артерия към земята,
А някъде в периферията,
Погледът ми е на жаба, която се е закачила върху въдицата на дете.
Слухът ми е повсеместно разпространен
В едно глухо блато, за да чувам как
Расте стойността на валутите, умеещи крясъка на чакала.
Обонятието ми е облака, одран от собствените ми шпори.
По покана на вестибуларния си апарат, поделен от алчни орли,
Търся същата височина, която ме кара така да се чувствам,
Без да напускам земята, нито с милиметър нагоре.
Можеш ли да си предоставяш
Светлината от тялото си на планктона,
А после да проходиш – също толкова старателно –
Без изобщо да си се придвижвал?
Точно преди най-важното издигане
Ще се огледам с орлов поглед
И слонско търпение.
Но възможно ли е да сменяш постоянно стила си
И пак да останеш честен спрямо една среда,
Неподлежаща на въздействия,
В която образи няма?
Някой измества очите си върху детето зад фенера,
Чиито ръце създават различни фигури от сянка.
Без значение от формите, които образуват,
Ръцете си остават същите.
Прочетете още от Александър Николов тук.