Образен език и възрастова вариантност
(откъс от книгата „Сънят на инфантата“)
Езикът на художественото произведение е в пряка връзка с образната система, която лежи в основата му, а тя се мени съобразно възрастта на неговия адресат. Най-общо езиковата форма се променя в зависимост от това дали се пише за малки или за по-големи деца. В този смисъл езикът е очертанието, в което се проявява образът, а различните образи от своя страна оформят художествения свят на произведението, конструирайки го спрямо очакванията и спецификата на отделните възрасти.
Естетическата функция на езика се разглежда обикновено като художествено-изобразителна функция, т.е. като подчиненост на езика на една или друга стилистическа задача. Но тук естетическата функция на езика, тъй като става дума за детско творчество, се разбира значително по-широко. Художественият образ освен че е винаги естетически целенасочен, той носи определена оценка на стоящите зад него явления от действителността, съотнася ги с онази естетическа норма, изхождайки от която авторът оценява действителността и помага на читателя си да се ориентира в нея.
Докато поезията за възрастни се дели най-често на масово (ниско) и елитарно (високо) изкуство, то детската лирика се разграничава и по възрастов признак, полагайки усилия да бъде адекватна на възможностите на детското въображение. По този начин творчеството за деца се оказва територия, поделена между три типа поетическо изкуство – за най-малките, за деца и за юноши. Годините на нейните читатели до голяма степен определят изобразителните похвати, с които си служи, така че образът да съответства на психологическото развитие на възприемателите. Обикновено поезията за най-малките остава до образа-наглед, представящ реален или приказен субект като част от някакъв опростен лирически сюжет. Творбите за по-големите се стремят към характерната за лириката множественост на образа, който освен пряко изведения смисъл, може да носи вече и допълнителни значения. Що се отнася до юношеската поезия, там в значителна степен навлизат образите-идеи, които интелектуализират лириката и внасят по-дълбок естетически смисъл. Казаното може да бъде потвърдено с конкретни примери още от първото десетилетие на периода. Като илюстрация ще послужат творби от трите типа детска поезия с обща тематика – патриотизма.
Заедно с „Високи сини планини“ „Родина“ е едно от най-често публикуваните произведения на Мл. Исаев, насочено към най-младата аудитория:
Имам хубава Родина.
Тя е слънчева градина
със широки равнини
и високи планини.
Из планинските горички,
тичат весели сърнички,
между буките зелени
бродят пъргави елени.
Пролет дойде ли, тогава
всяко клонче разцъфтява,
вятър листите люлее,
славейче в гората пее.
Аз обичам и полето,
и горите, и небето —
мила ми си, Татковино,
моя българска Родино!
Стихотворението търси максимална простота при представянето на образа на родината, като затова спомага изборът на поета самото дете да е субект на изказа. Така в лирическия глас звучи характерната детска изразителност, изпълнена с твърда вяра и типичната за тази възраст наивност, през които родината придобива реалност и съвсем определен смисъл за малките читатели. Ето защо родното е изобразено преди всичко чрез конкретиката на пейзажа. Колкото и парадоксално да звучи, за тази цел са използвани обобщени представи за родната красота, природни маркери, наложени от класическите национално-патриотични произведения и превърнали се в шаблонни за този тип творчество: „широки равнини“, „високи планини“, „буките зелени“, „слънчева градина“ и т.н. В последното словосъчетание трябва да отбележим, че съгласно изискванията на епохата, единият от компонентите е променен – традиционното съчетание е „райска градина“, тук определението е „слънчева“. Тъй като стихотворението се стреми да бъде съответно на вкуса на най-малките, в картините са включени горските обитатели, които неизменно будят симпатии у детето, тъй като чувството за обич се оказва водещо при възпитаване на патриотичното чувство. Опирайки се на конкретните обекти на детската любов – към животните, полето, горите и небето, авторът представя обичта към родината и като израз на семейно-родовите отношения. Без да сме сигурни доколко женско-майчинските и мъжко-бащинските превъплъщения на родното са разпознаваеми за малките, те все пак присъстват в двойното название „Татковина“ и „Родина“ и вероятно въздействат на подсъзнателно ниво.
Стихотворението на Г. Авгарски „Към родината“ има за адресат вече по-големите деца:
Зимна ли хала завее,
дъжд ли, град ли завали –
в теб, родино, пролетее
и поточе шумоли.
Свой ли подло те ругае,
чужд ли те петни навън –
ти израстваш и сияеш
по-прекрасна и от сън!…
Че си ти сега свободна,
че си ти сега с криле
и – република народна,
чакана от векове!
Будният Отец Паисий
е отново днес при нас –
той е в мощните трансмисии,
в славния Хаин-боаз!
Тук е Ботев – сам поета,
родолюбеца горещ;
удря крак в редовете
на народната младеж!
А пък Волов, Каравелов,
а пък Дяконът велик –
те са в нивите на село,
те са в шумния митинг!
…
Ще закрепва и ще расне
героичният народ,
докогато слънце ясно
свети на бистрия ти свод! (подч. м. – А. К.)
Още на пръв поглед се вижда, че стихотворението се стреми да придаде по-дълбок поетически смисъл на представата за родното, като прави интертекстуални връзки с поезията на Вазов. Стиховете на Авгарски – „Свой ли подло те ругае, / чужд ли те петни навън“ – са близки по съдържание на тези от „Българският език“: „Език прекрасен, кой те не руга / и кой те пощади от хули гадки? / … / охулен, опетнен със думи кални: / и чуждите, и нашите, във хор, / отрекоха те, о, език страдални!“. Въпреки че лирическият герой на Авгарски ги насочва към родината, а не към езика, те допълват новата ѝ визия и разширяват съдържанието на текста, включвайки асоциативно и майчиния език като неизменен компонент на родното. Във финалните стихове също можем да разпознаем някакво уподобяване с друг емблематичен и важен за българското национално-патриотично самосъзнание текст, а именно „Татковина“ на П. Р. Славейков: „Дор на небо ясно слънце, / дор на очи свят живот, / ще обичам аз от сърце / таз земя и тоз народ.“ Образът на родината придобива още по-голяма многозначност, поемайки върху себе си необходимия идеологически пласт – освен „родина“, тя се назовава вече и „република народна“. Цялата творба е изградена така, че образите на просветители и героични личности от миналото не само асоциативно да се свържат с някои от най-важните исторически моменти за страната, придавайки ѝ необходимия борческо-жертвен ореол, но и да сакрализират с имената си новите, вече трудови подвизи. Вплетените смисли на христоматийно утвърдени стихове, както и множеството исторически личности, с разказите за които децата израстват още от ранна възраст, се явяват необходимия познавателен пласт, върху който стъпват новите образи на „мощни трансмисии“, „шумния митинг“. Така чрез познатите персоналии и художествени отпратки се „обяснява“ навлизащия в поезията идеологически и технически образен език, избягвайки възникването на евентуални затруднения на възприемателя.
Оказва се, че за по-малките деца (чавдарчетата) са по-подходящи „песните“ с по-общ патриотичен характер, докато при по-големите (пионерите) родолюбието се примесва вече с по-осезаеми идеологически послания. Сред устойчивите поетически клишета е, че чавдарчето обича родината свободна като своя майка родна – тема, утвърждавана обикновено с патриотичните стихотворения на Вазов („Де е България“, „Аз съм българче“). За пионера, от друга страна, родината е сакрална идея, която освен с чувството на обич го обвързва и със съзнанието за дълг, а образът ѝ е трансформиран в „младата република“, „Димитровска млада държава“ и т.н. Разбира се, немалко на брой са и стихотворенията, чийто адресат са малките чавдарчета, но посланията, заложени в тях, често не се различават от тези на пионерската поезия.
Произведението „Родино!“ на И. Давидков значително се различава от разглежданите стихотворения на Мл. Исаев и Г. Авгарски. Тъй като е насочено към читатели в юношеска възраст, авторът в много по-голяма степен е освободен от конкретиката на изображението. Природните картини на родното и възхитата от тях се превръщат във вътрешни, психологически пейзажи, чието изживяване е предизвикано от интимно, съкровено чувство. То обаче пази високия си заряд, маркиран с възклицателен знак в заглавието, въпреки че в стихотворението не присъстват познатите патетични клишета. За по-малките читатели стереотипните фрази в някои случаи могат да бъдат дори в помощ при изграждане на абстрактния образ на родината, но при юношите се търси поетическо въображение на по-висока степен. Съзряващият читател се стреми да си създаде своя собствена, по-индивидуализирана представа за родината:
Аз искам с ястребите да излитна,
да гледам твойте дивни красоти,
да дишам свежестта ти ненаситно
и в мойте песни да огледаш ти
реките си, билата исполински,
полята, веселите небеса –
макар не като в езеро планинско,
а като в бистра капчица роса…
Освен това, в тази поезия се търси своеобразна рефлексия в изживяването – то вече не е еднопосочно, само от страна на лирическия герой, който иска да се наслаждава на „дивните красоти“. Поривът е към осъществяването на пълноценна духовната връзка с родината, при която тя самата да се огледа в песните му.
Продължавайки наблюденията си и в по-късните десетилетия, например през 70-те години, можем да направим сходни изводи. Ще разгледаме стихотворенията „Бащин край“ (П. Йорданова), насочено към най-малките, „Родина“ (И. Цанев), обръщащо се към по-големите деца, и „Родина“ (А. Германов), чийто читатели са юноши.
Първото впечатление, което прави „Бащин край“ е, че за разлика от другите две творби, е изградено на базата на пряката реч на различни оприказени реалии:
– Там белее родната ти къща! –
казва ми насън една река.
– Там човек завинаги се връща! –
вдигат пътища натам ръка.
– Там сънуват твойто детство чисто! –
пеят ветрове добри насън.
– Там са твойте класове златисти! –
равнината шепне ми насън.
– Там са птиците, за теб летели,
с първите цветя на месец май…
Под звезди, над хълмове изгрели,
свети твоя бащин, роден край.
Лирическият сюжет се разиграва в магичното пространство на съня, което индиректно насочва и към представата за обаянието на родния край. Стихотворението се движи между конкретиката на видимото („там белее родната ти къща“) и романтиката на по-абстрактната идея за родината („Там сънуват твойто детство чисто!“). Анафоричното повторение през един стих на думата „там“ се стреми да постигне пряката визуализация на казаното от героите, използвайки жеста на директното посочване („вдигат пътища натам ръка“). Наред с всичко останало, това „там“ има за цел да сакрализира топоса на родното, представяйки го като далечна вълшебна страна, в която обаче всичко е познато, близко и „свое“ за малкото дете („пеят ветрове добри насън“, „птиците, за теб летели“ и „там са твойте класове златисти“ – курс. м. А. К.). Изобразяването на родината като чудно място е съвсем по възможностите на детското въображение, развивало потенциала си до момента преди всичко в света на приказките. Въпреки че детето не влиза в диалог, пряката реч на героите придава своеобразна динамика и непосредственост на лирическата ситуация, удовлетворявайки детското очакване за движение, и не на последно място, по този начин то е поставено в типична за него комуникативна позиция – да слуша, да му разказват. Също така неслучайно родното пространство в творбата се намира между звездите и хълмовете (именно хълмовете, а не земята), за да изпъкне с още по-голяма сила извисеността му, но и заради детската склонност към възхита и учудване от мащабите на всичко, което е високо, надвишаващо малките на ръст: „Под звезди, над хълмове изгрели, / свети твоя бащин, роден край.“ Особено интересно е представена взаимообвързаността между детето и бащиния край – те взаимно се сънуват. Детето го вижда насън в хода на цялото стихотворение, а за съня на родното място разбираме в един от стиховете: „– Там сънуват твойто детство чисто!“. Така сънуването се превръща в познавателно средство, напълно адекватно на детския опит. То се оказва филтър, през който важните, но неразбираеми все още думи и представи за родното се преработват в поетични, но въздействащи на детската душа впечатления.
„Родина“ на И. Цанев търси своите читатели в по-порасналите деца. Това личи и от избора на лирически герой, който вече умее не само да слуша и разбира словото, но и сам да го сътворява:
Звънеца, топла песничка изпял,
и страницата първа на буквара,
и думите: любов, победа, вяра,
които пишеш върху листа бял.
В стихотворението се прокрадват вече и по-дълбоки мисли, философски размисли, свързани със значението на нещата отвъд видимото. Творбата изброява някои съвсем обозрими природни явления и характерни за околната среда шумове, но само за да ги представи като част от онова обединяващо цяло, наречено родина:
Цвъртежа мил на лястовичо ято
в следобедната тиха синева,
и ябълката румена, която
сама ще капне в меката трева.
Врабците рошави в клонака зиме,
и тропота на стъпки във нощта…
и толкова безимени неща,
наричани с едно-едничко име!
Стихотворението настоява, че освен сетивно възприеманите прояви на родното, в неговия обхват влизат и „толкова безименни неща“. Те са безименни, защото са до такава степен съкровени, че човекът не ги е назовал, не ги е екстериоризирал чрез езика. Оттук отсъствието на лексемата „родина“ в корпуса на самия поетически текст придобива особено значение. Стихотворението сякаш насочва към идеята, че както някои от ценностите, които я изграждат, не могат да бъдат изречени, така и родината, макар че ги обединява в своето „едно-едничко име“, не може да бъде проумяна с рационализма на понятието, а чрез идеята, която стои зад словото.
„Родина“ на А. Германов се обръща вече към един по-зрял читателски адресат, със значително нараснали художествено-естетически компетенции. Стихотворението може да бъде отнесено към категорията на пейзажната лирика с характерната за нея висока степен на описателност:
Венец от планини в далечината
там, докъдето вият клас житата,
завод в пушек – призрачни миражи,
в бездънния простор – орлови стражи,
далечен влак, във утрото понесен,
от дим опърлен, зазвънтял от песен,
стада, разпръснати в далечината
сред пъстрите верижки на звената,
села цъфтящи и старици с хурки
пред спретнати градинки и къщурки.
Почукай ти и ще те срещне всяка
с „Добре дошъл!“ и детска люлка в мрака,
със черна кърпа, с хляб и сол и вино…
И всичко туй – това си ти, Родино!
Към всеки от назованите обекти е добавена по-кратка или по-разширена обрисовка. В предходните творби употребата на епитети е по-ограничена, липсват и подобни по-мащабни изображения. Докато в творбите на П. Йорданова и И. Цанев се разбира ясно субекта на изказа, кой и на кого говори – при поетесата различните антропоморфизирани герои се обръщат към детето, при И. Цанев комуникацията протича едностранно между лирически говорител и детето – то в произведението на А. Германов се прокрадват известни съмнения. Първоначално стихотворението оставя впечатление като че ли самият юноша наблюдава пейзажа и му дава словесен израз. После изказът преминава във 2 л. ед. ч. – „Почукай ти и ще те срещне всяка / с „Добре дошъл!“ и детска люлка в мрака“, разколебавайки донякъде подобна сигурност. Въпросът е дали юношата използва „ти“-форма, приобщавайки възприемателя към своите чувства и вълнения, или някакъв неопределен лирически говорител се обръща към юношата читател. В синхрон с характеристиките на поетическия тип речево общуване, представящи го в някои случаи като парадоксално, стихотворението завършва с ново обръщение – този път към самата родина, сякаш изказът през цялото време е бил насочен към нея.
За разлика от по-камерните изображения на другите двама поети, родното пространство при Германов изглежда много по-разширено и необятно. Всъщност, вглеждайки се в поетическия текст, се вижда, че то има точно определена форма. Огражда го „венец от планини“, житата „вият клас“ (също асоциация с венец), а звената са от „пъстри верижки“ – все образи, които могат да бъдат свързани със символа на кръга. Освен в смисъла си на вечност, безкрайност, на който е подчинена идеята за родното, кръгът, или сферата може да бъде знак за разбирането на родината като един цял свят. Той е представен колкото реалистично, толкова и като митична страна на щастието, изпълнена с „призрачни миражи“ и пазена от „орлови стражи“. Докато родината на П. Йорданова е само приказна, тук Германов конструира двойствената природа на образите – заводите в пушек са само видимата страна на една по-дълбока същност, закодирана в пейзажа. Към подобно тълкуване насочва и основната гледна точка към този свят, която е насочена преимуществено в дълбочина – към далечните планини, „бездънния простор“, към „далечен влак“ или „стада, разпръснати в далечината“. Всичко това отпраща към идеята, че разбирането и изживяването на родното изисква вглъбеност, съвсем адекватна на нарасналата юношеска емоционална зрялост, на изградената вече способност за изместване на фокуса от сетивния свят към сферата на интимното.
Ясно е, че поетическият текст, насочен към определен възрастов адресат, се стреми да създаде подходящ комуникативен канал, по който посланията му да достигнат до читателя. При най-малките това обикновено са образите и структурата на приказното или хумора. Както се видя и от стихотворението на П. Йорданова, фантазното е код, чрез който се превеждат абстрактните ценности на езика на малкото дете. Всъщност този похват се използва дори в „по-делничните“ срещи на детето с отвлечени, или нетолкова осезаеми понятия. За да доближат лирическите си персонажи до децата, авторите прибягват до поетическото отиграване на детската склонност да персонифицират абстрактните понятия, за да ги превърнат в разбираеми за тях – примерът е от „Настинала“ на А. Германов: „Лошо! Че да дойде може/ леля Помощка с линейката“.
Що се отнася до комичното, често в литературата за най-малките то идва не толкова от ситуация, която е смешна, а от разликите, произлезли при сравняването реакциите на възрастните и тези на детето. Разбира се, със своето остроумие и оригиналност хуморът е пригоден и за по-големите читатели.
Образът на малкото дете, подчинен на инфантилното, и този на съзряващото, се превъплъщават в различни роли и социални модели, затова се конструират и с различен образен език. При малките игровото се проявява като лирическия сюжет, има ситуационен характер, например „Чист въздух“ на А. Германов:
В градинката – ни цвете:
само стъпкан треволак.
– Кой е пуснал тук овцете,
та изпасли всичко пак?
– Мила мамо, аз го сторих,
но недей, не ме кори:
портичката аз отворих
дворът да се проветри!
В поезията за по-големите деца хумористично-игровото може да носи и по-дълбок смисъл, особено ако се изразява в езикова игра, както е в „Глух дядо“ на Я. Петров:
Казвам: – Мама консервира
плодове и зеленчуци.
Той разбира: КОН СЕРВИРА
ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ!
(Чудно, от какъв ли зор,
конят стана сервитьор?)
– МАМА! Мама консервира
плодове и зеленчуци!
– А-а разбрах: тя КОН СЕРВИРА
С ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ!
(Ха иди, че разбери я!
Кон в тава? Или в чиния?)
Ух, какъв е глухчо, ух!
Пробвам неговия слух:
– Дядо, конят сервитьор
може да е и боксьор!
И макар че е в поднос,
да не ритне твоя нос?
(Май засегнах нежна струна!)
– Млък, че ме сърби бастуна!
Натрупаният по-голям емоционален и ментален опит позволява употребата на полисемия, каламбури, пародиране на известни сюжети, създаване на интертекстуални връзки и високо ниво на асоциативност.
Докато в поезията за по-големите езикът се употребява преди всичко в една от основните му функции – мисловна и експресивна, то в стихотворните текстове за най-малките той се използва повече с вторична функция като емотивната, тъй като е важно адресатът да бъде повлиян преди всичко емоционално или да му бъде внушено дадено усещане. Емотивната функция лесно се комбинира с естетическата – за целта особено важен е специалният подбор на средства (стилистични, лексикални, интонационни, пунктуационни и др.) за сполучливото предаване на определени настроения и чувства – уплаха, изненада, досада, шок, ужас, удивление, възхищение.
За да се доближат до езика и света на своите най-малки читатели, авторите често прибягват до възможността да имитират говора на децата в своите стихотворения. В „Катето се хвали“ героинята на А. Германов казва, че баща ѝ ѝ купил „палто от лачкан мак“ (вм. мачкан лак). С размяната на началните букви на думите от словосъчетанието се постига естествен хумористичен ефект, произтичащ от честите езикови грешки в речта на децата. В това стихотворение смешното идва от това, че Катето не разбира направената грешка, докато в цитираното по-горе произведение на Я. Петров „Глух дядо“, чийто адресат е по-голямото дете, героят не само отчита, но и съзнателно играе с недоразуменията в общуването с дядото.
В „Чифт и тек“ на И. Цанев поетът се е отказал от описанието на страха, който изпитва лирическият герой, както и от възможността да си послужи с пластичен жест, насочващ асоциативно читателя към силното чувство на боязън (например ако зъбите му тракат или др.). Избрал е друг похват, при който от значение е артикулацията на стиха: „пък зззаеква, сякаш е пелтек“. Тъй като творбата е предназначена за най-малките, авторът е предпочел прякото предаване на заекването от страх. Резултатът е много по-ярък стих, защото, когато детето чете стиха, заеква и то, а това означава, че преживява непосредствено, почти физически страха на мишлето от котарака.
Един от често срещаните авторови прийоми е очудняването на думите чрез употребата на техните различни значения в съседни стихове. Примерът е пак от Германов в „През калта“: „Падна летен дъжд така, че / преора като орач. / Стана кал! И щях да плача, / но не щях да слушам плач“ (курс. м. – А. К.). Интересното е, че тук детето само се санкционира и сякаш се раздвоява в ролята на дете и възрастен – от една страна, иска по детски да изрази недоволството си, но, от друга, имитира поведение на пораснал.
Характерни за творчеството на И. Цанев, насочено към по-големите деца, са епитетите, с които определя своите герои или отделни реалии от стихотворенията си. Например река Ропотамо „е съвсем… ропотамска река“ (в „Ропотамо“ от „Училище за слънчогледи“) или пък в „Неудобният“ (от „Дневно щурче“) таралежът е с „външен вид натаралежен“; бухалът „не бил добре със бухалското здраве“ (в „За бухала“ от „Чухалче“). Кашлящият бухал на И. Цанев напомня на „логичния“ извод, който прави Алиса, докато се вози в претъпкания влак в Огледалния свят. Когато чува някой да „буха“, тя веднага решава, че „Този ще да е някой бухал“, а и тъничък гласец й прошепва в ухото: „От това става хубава шегичка: „Бухал, бухал, бухал си бухал“, нещо такова…“
Също така често появяващият се образ на момчетата, които карат велосипеди, само с един епитет са превърнати в своеобразни кентаври и са приели характеристиката на гумите, върху които се движат – назовани са „две гумени момчета“ (във „Велосипед“ от „Дневно щурче“). Освен това вятърът е определен като „вятърничав“ в едноименното стихотворение на И. Цанев („Вятърничав“ от „Седем вятърчета“), както и в „Разсеян ден“ на В. Николов („Вятърът и той разсеян, / много вятърничав, млад“).
Към подобни епитети посягат и други поети, макар и в много по-малка степен. Например Кр. Станишев в стихотворението си „Самохвалко“ (1981): „А скалата изхриптя / със гърдите скалски“; Н. Кънчев, чиято стоножка има вид „стоножи“ („Стоножка“, „Попова лъжичка“, 1983) и т.н. Популярността на тези епитети се дължи на това, че се приемат от малките читатели като „свои“. Доближават поетическия текст до детската реч, често изпълнена с подобни прилагателни, когато не може да определи предмета на изказването си. Парадоксалната дефиниция на понятието със самото него е вътрешно присъща за детето, което все още не разчита на голям познавателен опит.
Съобразявайки се с възрастовите особености на различните читатели, детската поезия подбира така образните, лексическите, интонационно-синтактичните и звуковите средства за художествена обработка, че лирическото послание да придобие различна степен на сложност. За най-малките се търсят по-ясни и по-опростени форми, съответстващи на възможностите им, докато при по-големите се борави с по-комплицирани структури, а що се отнася до юношеската поезия, в най-добрите си образци тя значително се доближава до тази за възрастни.
Автор: д-р Ана Костадинова