***
На повърхността е огледално.
Леко е, диша се,
но не може да се живее.
Аз оголвам пред тебе раните,
ти тепърва се учиш да сричаш.
Аз ти давам най-пряк път през мене,
ти нехайно затваряш очите си.
Огледалното става мътно,
невъзможно дори за дишане.
Колко болка изтече през пръстите,
колко обич бе разпиляна
по една огледaлна крепост,
под която е океанът.
Колко жалко, животът не стига
да се научим да плуваме.
Затова ще се носим вечно,
докато повърхността ни има.
И може никога да не узнаем
за океана под крепостта ни.
Прочетете още от Атанаска Илинчева тук.