Бойка Асиова е родена през 1945 г. в гр. Разлог. Инженер-химик по образование, журналист в национални всекидневници повече от 30 години.
Автор е на 14 книги. Между тях сборници с разкази „Сребърна пара“, „Мир вам, сто врабчета“. Романът ѝ „Яловата вдовица“ (ИК „Жанет 45“), номиниран за наградата „Хеликон“, получава Националната награда за белетристика „Николай Хайтов“ за 2007 г. Преведен на немски език в Германия (2012), на турски (2019). „Рецепта за камбана“ получава Годишната награда на СБП за есеистика за 2011 г. „Мъжко можене“ (разкази), „Лудовица“ (разкази), „Да убиеш Сталин. Спомен за Костадин Лагадинов“ (документалистика), „Запеските. Дух и материя“ (етнографско изследване), „Вълчицата излиза привечер“ (роман) също са заглавия с марката на издателство „Жанет 45“.
Бойка Асиова публикува в печатни и електронни издания за литература и публицистика. Съавтор с дъщеря си Ирина Асиова-Диамант в блога „От Разлог до Холивуд“.
Автор е на двайсетина публицистично-документални филми, продукция на БНТ, в областта на борбите на македонските българи за национално освобождение, културното наследство, традиции и нрави и тяхната съвременна проекция. Между тях са „Жалба по Гоце“, „Курбан за Илинден“, „Двата Миладина“, „Живата книга“, „Пътят за Драма“, „Тайната на юдите“, „Опиянението на един град“.
Член на СБП, на FIJET (Международна организация на журналисти и писатели пътешeственици).
В „Кадър 25“ Ви представяме „Двор“ от книгата на Бойка Асиова „Приписки“. Текстът е придружен от авторски фотографии.
ДВОР
Двор като двор. Със стари и млади дървета. Едно е връстник на девер ми, друго – на зълва ми, трето – на Славето, борчето е с Боян, а брезичката – с Ирина. Вишната къса и щръкнала. Съща сурвачка. Всякога е накичена – пролет с цвят, лете с вишни, есента пък листата ѝ нашари, тръсне я и я остави гола на зимата, за да я покрие тя пак в бяло. Като същинска сурвачка. За ореха се изхитрихме и ни го посади един съсед. Уж не сме суеверни, ама за всеки случай да избегнем поверието, че този дето сади орех умира щом стволът стане дебел, колкото шията му. Дорде стигне дотам, старецът има още много години, да го поживи Господ. Кайсии няма да ядем скоро. Миналата пролет Боян оряза пръчките ѝ да си правел стрели за лъка.
Старата круша е в средата. Никой не признава чия връстница е. Около нея напират дюлата и червената слива, друга по-млада круша. Повечето клони са изсъхнали и сянката ѝ вече съвсем оредя. Ражда по някоя круша, колкото да измоли пощада. Пък и първи са нейните рожби. Капнат в тревата още в края на юли. 
По-стар от нея е само високият каменен зид. Този зид, втемелен дълбоко някога от баш стопанина на този дом, беше длъжен да пази двора от пролетния порив на реката.
Двор като двор. С много овошки и малко зеленчуци, с много здравец и една чешма. Цвете всякакво – кокиче и божури, карамфили и бял трендафил, люляци и бръшлян. И една ружа. Не го харесвам това цвете. Но тази ружа, затисната в дъното на градината до самия зид, упорито се показва всяка пролет, цъфти напук на младата стопанка и ѝ показва, че не от нея започва меракът към цветето в тази къща.
Двор като двор. С много цветя и овошки. С литнали глухарчета през май, с много плодове през цялото лято и застлан на дебело с шума през ноември. Минавам на бегом през него, закъсняла за работа, връщам се на бегом, закъсняла за вкъщи. Спирам се понякога да го погледам, да полея цветята, да орежа изсъхналите и да посадя нови. На бегом или кротко минавам през него, радвам се на зеленото му кадифе, очаквам да цъфне седефът.
Макар че никое дръвче не е на моите години, този двор е и мой. И онази внезапна красота, която се появи през една зима. От старата за младата круша беше провесено едно въже. 
Обикновено въже за пране и на него плющяха детски пеленки. По-големи, по-малки, продълговати и квадратни. Прости, бели детски пеленки. По-бели от снега наоколо. Плющяха и поздравяваха стария зид. Той беше втемелен срещу порива на реката. А те бяха родени от един друг порив, за да е вечен темелът на този дом.
Пролет пак ще цъфнат очички и лалета, рози и маргарити. И онази затисната в зида ружа.
Но колкото и да се гиздят, както и да се пръскат с роса, не могат да се мерят с онази внезапна и дългоочаквана красота на простите бели детски пеленки.