Баба Зоица
Два дни, откакто баба Зоица пак легна и се сви на дивана в антрето на малката къщичка, в която живееше с големия си син, снаха си и децата им. Къщурката беше наистина малка. Неизмазаните тухли тук-там започваха да се рушат, а циментът се лющеше, без замазка, която да го предпазва от времето.
На земята, в тясното и дълго антре, постилаха избелели рогозки. С такива, но по-нови, сега беше завита и бабичката.
Почти всяка седмица започваше да умира и все намираше сили да се вдигне от леглото и да се затътри из двора с вечно недоволен вид. Горната и долната устна приличаха на човката на далеч по-красивата и шарена риба-папагал, докато цветът на лицето ѝ беше като восъчна посмъртна маска на велик композитор.
Наоколо седяха роднини и тихо си говореха.
Сестрата на баба Зоица дойде от съседното село, за да се прости с нея, за пореден път. Да си побъбри и да си пийне червено винце, което много ѝ се услаждаше.
Големият син, снахата и малкият ѝ син седяха тихо и слушаха безкрайната тирада на не толкова старата, но също толкова сбръчкана сестра, с изражение на обречени и отчаяни хора. Толкова пъти бяха слушали брътвежите ѝ.
– Та ви разправям има нещо във водата в наш’то село – тихо и тайнствено нареждаше тя – тиквите стават жълти като жълтък на яйце, а вкуса им не мож’ го обърка и сто тикви да ти наредят една до друга. Елате някой път и ще ви дам да пробвате.
Тя беше толкова стисната, нищо на никого нямаше да даде, обаче обичаше да мисли за себе си, като за най-всеотдайния човек.
Големият син на баба Зоица, беше човек на действието. Откакто баща му почина, при взрива в рудника, той беше поел мъжката работа в къщата. Отначало му беше много трудно да се справя с тежката работа в селския двор, но с много упоритост възмъжа и започна да разчита само на себе си. Брат му не можеше да се мери по сила с него, вечно болнав и завеян. Той свиреше, пееше и нямаше мома в цялото село, която да не мечтаеше по него. За това големият брат сам поемаше товара на цялата работа върху плещите си. Не се оплакваше и не се сърдеше, с времето отговорността го принуди да стане алчен за работа. Той беше с телосложение на диво прасе. Също така пълен, без да е отпуснат, кипящ от вътрешна енергия и необуздана сила. Работеше като баща си в рудника и след това в двора. Изпитваше удоволствие от работата, по начина, който спортистът преодолява познатата дистанция, със сила в излишък. Докато всички стояха около умиращата му майка, главата му беше в работата. Мислеше, че е загуба на време да седи със старите, но приличието не му даваше да излезе на двора. По едно време бръщолевенето на леля му стигна до него и понеже му беше омръзнало да слуша все за тиквите й каза:
– Ми аз ще дойда да взема някой път някоя и друга тиква, сега след празника.
– Ти де си чул да има тикви по т’ва време бе? – повиши тон бабичката и очите ѝ светнаха със сив пламък – ела на есен и не една, ами даже две ще ти дам – и млъкна със стиснати устни, също с формата на човката на риба-папагал.
Като млъкна, погледна към сестра си, която беше клюмнала на възглавницата, с която я бяха подпрели и изписка:
– Малее, ми тя Зойчето умряла, бе.
Всички подскочиха, големият брат побутна майка си и опита да я раздвижи, но тя клюмна на другата страна. На пипане беше страшна. Отпусната, студена като морски пясък през нощта, не с топлината и вътрешната енергия на живото, макар и на прага на смъртта тяло.
Всички се разтичаха. Едни да донесат скътаните за умирачката дрехи, други за топла вода, за да могат да я умият и облекат, преди да се е вдървила съвсем. Само малкият ѝ син остана да я гледа втренчено.
Както я гледаше и тя се раздвижи, облиза устни с остър език, досущ като на птица. Отвори очи и каза:
– Ох, омръзна ми да слизам долу всяка седмица. Тоя рогатия няма ли вече да ме прибере, ами само ме мъчи да ме лашка нагоре-надолу. Ти какво си ме зяпнал, да не ти е за пръв път да се съвземам. По-добре кажи боядисахте ли яйцата днес с децата. Нали е четвъртък?
Синът ѝ се сети как по-рано през деня с децата си беше боядисвал яйца и как беше въртял над главата си едно яйце в тензух, и беше танцувал хоро на песен, която сам си пееше, и се усмихна.
Бабичката видя усмивката му и разбра всичко. Спомни си как се чувстваше едно време, пълна със сили и радост от живота и тя се усмихна също. Добро момче имаше, си помисли тя и притвори очи.
– Хайде, отивай – тихо промърмори и се отпусна назад върху възглавницата.
Синът погледна майка си и в сърцето му трепна жал към тази строга, по необходимост и облъскана от живота старица. Не е лесно да отгледаш двама сина, сама, само с една вдовишка пенсия – помисли си той и я целуна по челото. Тя се усмихна уморено, а той излезе от дългото антре в наболия със зеленина двор. Навън вече се спущаше виолетов пролетен здрач. Щеше да намине към кръчмата. Не беше пияч, но много обичаше да играе на карти. Щеше да изиграе някоя и друга ръка и после щеше да се прибере.
Някъде в небето изсвири нещо като влакова свирка. Може би Рогатия най-накрая идваше да прибере умореното тяло на баба Зоица.
Той се усмихна леко, изправи рамене и тръгна с по-бодра крачка по прашната улица.
Прочетете още от Борислав Балтов тук.