ТЕСЛА
Качваме се по стълбите. Тесни вити стълби в мрачна кооперация.
Такива ги строят сега. Сива мазилка, която всеки момент ще почне да пада, въпреки че сградата е нова. Все едно постоянно заливаш къщата с кофи вода, неравномерно сиво като живота ни.
Чудя се, докато се качвам, какво толкова спорят за този боклучарник? Обувки с отрязани пети пред вратите, наредени до изтривалки направени от части от селски килимчета.
Миризмата е неописуема. Понеже от никъде не се проветрява в коридора мирише на готвен лук, спарени обувки, цигари, всичко това омесено от влагата на готвенето. Аз обаче не съм дошъл на опознавателна екскурзия сред природата, а по работа. Пред мен се качва „чичо Лупа”, След мен вървят братовчедите. Вървим в колона по един понеже ние сме едрички, а стълбите са направени с единствената цел да се постигне по голяма площ за продаване. На мижавата светлина на две крушки вързани последователно, за да светят наполовина, стигаме до третия етаж.
Но първо да ви разкажа как и защо стигнахме тук.
Всичко започна сутринта. Мързелива, спокойна и уютна. Живеехме в къщата на баба ми. Аз, жена ми и баба ми, а тя беше отишла на село. Съдба. Ама какво да ви разправям за съдбата, тя е като гравитацията. Има я навсякъде, но докато не скочиш от високо и не паднеш не усещаш проявите ѝ.
Аз доста често скачах и падах. В просъница чух как към мен се е втурнало стадо хипопотами, което отива към близката река, а аз стоя на пътя им. Всъщност по коридора, който се образува от подхода към задния двор, в който има чешма, която в този момент течеше и създаваше в съня ми илюзията за река, трополяха братовчедите. Те не са братовчеди, а само неразделни дружки, още от спортното училище, в което учеха борба.
Обаче походката им беше уникална. Вървяха все едно горната част на сто килограмовите им тела падаше напред, а краката наваксваха със ситни стъпки възможността да паднат по нос на земята. И това в синхрон. Като в анимационен филм. Винаги целеустремени сякаш знаеха какво точно правят.
Късия им неравен смях ме изкара от летаргията в която бях изпаднал и се принудих с известно нежелание стана и да отворя входната врата за тези гамени. Двата шопара бяха всеизвестни със своята несъобразителност и безпардонност. Това рязко и в противовес на тези им недостатъци, контрастираше с тяхната лоялност и вярност към мен, което пък обясняваше търпимостта ми към тях. Докато нахлуваха и разполагаха телесата си в удобни пози по износените и запрашени дивани, се върнах в затопленото си легло и зачаках с известна доза любопитство какъв нов тъпизъм са сътворили.
Работа! Това ме събуди напълно. Настроението ми рязко се подобри. Усмихнах се и заслушах несвързаните им обяснения. С малко насочване и правилни въпроси разбрах същината на работата. Съсед на братчедите, вдовец, баща на две малки деца с доста труд и постоянство успял да спести известна сума пари. Това не ми го разказаха те, чак такива подробности не могат да се промушат в техните глави. Думата кинти им стига като гориво за оскъдното им въображение. Цялата история ми разказа самия „чичо Лупа” по-късно.
Та, дал парите на строителен предприемач с уговорката, че ще получи два апартамента в строяща се сграда. Имало си договор, нотариус, банкова сметка, всичко. Дотук добре, но предприемача-тарикат решил да оправи свои стари заеми и продал или заложил двете апартаментчета, по едно за всяко дете: нагъл гад. Заля ме вълна от възмущение и желание за мъст. Съдът обаче в този случай, може би по погрешка, отсъдил право, в полза на чичо „Лупа”.
Всъщност аз така го нарекох за себе си още в момента, в който го видях. Имам такъв навик да си кръщавам хората и после си ги спомням пак така. Очилата му бяха с дебелината и формата на дъната на бутилки от кока кола. Не знаех, че може да има толкова голям диоптър. Очите му през лупите изглеждаха чак стряскащо, но плешивата му глава и кършещите се ръце, докато обясняваше случая, събудиха у мен защитническия ми инстинкт, който дотогава дремеше, но не спеше.
След кратка разходка четиримата се озовахме пред сградата, в която бяха спорните апартаменти.
Звъним на вратата.
Отваря ни жена облечена в червен пеньоар, избелял и с разплетени тук-таме конци на баклавичките. В устата си държи запалена цигара. Чичо „Лупа” почва да ѝ обяснява, че ще влиза във владение на имотите си, размахвайки като знаме листа с решението на съда. Наивник, който си мисли, че щом правото е на твоя страна, нещата се подреждат от само-себе-си.
Тя обаче започва почва да пищи името на мъжа си. Дръпва се навътре по коридора и влиза наполовина във вратата на тоалетната, откъдето излиза пара, все едно някой току-що се е къпал. Това, с пушека от цигарата, прави миризмата нетърпима.
Не знам пуши ли ли сте в баня след къпане? Отвратително е. Отсреща през тесен и неосветен хол се вижда терасата. На нея с тесла в ръка слага плочки нашият човек. Като чу жена си да пищи тръгна към мен, метър и шестдесет, страшилище, чак ме напуши на смях, обаче като ни видя сепна се нещо и се върна да вземе една летва от терасата. Допълнително оръжие. Глупак, разбирате ли. Замахна с летвата, ама аз не съм от вчера, прибрах я с лявата ръка, обаче в това време онзи ме удари с теслата в челото. Явно и аз не съм по-малък глупак, щом го оставих да ме фрасне. В това време онзи продължава да ме налага с теслата. Аз го виждам и знам, че трябва да му хвана и другата ръка, ама не мога да мръдна, като че не съм там.
В този момент онзи се стъписа и спря да ме удря. Може би помисли, че ще ме убие, а приятелите ми седят зад мен в тесния коридор и аз им преча да стигнат до него. Прибрах му аз и ръката с теслата, защото като спря с ударите, все едно ми включи движенията. И така, с двете му ръце под мишниците ми, го вдигнах и през хола го засилих във вратата на терасата. Звъннаха стъкла, оня се изсипа на терасата. Аз през кръвта видях на земята едно арматурно желязо и го взех да го прасна през ръката с тая тесла, обаче то се огъна като кашкавалено. Избърсах си очите и видях, че не е арматура, ами някаква лайсна за плочките, дето ги слагаше този на терасата. Хванах го и го извлачих до средата на хола, взех теслата и замахнах да го утрепвам. Добре че приятелите ми ме спряха, че не знам, сигурно щях сега да съм в затвора заради тоя бунак. Целия в кръв ме задърпаха по стълбите, а оня отгоре крещи „убийци, помощ” и хвърля разни неща по нас. Признавам му, биткаджия беше. Ей, така ми се искаше да го пипна за шията.
В болницата веднага ме вкараха вътре и взеха да ме чистят, и в този момент чувам в коридора, нашият пристигнал нарязан от стъклата и крещи, че някакви мутри за малко да го убият. Изскочих в коридора, влачейки след мен любезния лекар, обаче беше късно. Братчедите с невинни изражения обясняваха, наведени над проснатия на земята човечец, че рязко му прилошало.
Извикаха полиция и те ме разпитваха. На тях им казах, че сме отишли да помагаме, защото някаква жена крещяла за помощ, обаче мъжа и направо с теслата… Не ми повярваха, ама и те не са вчерашни, знаеха го тоя що за стока е и ме пуснаха. На излизане от болницата ни чакаше „чичо Лупа” с бейзболна шапка в ръце, браво на него, досетлив чичка. Плати ни двойно на уговореното, обаче се съмнявах, че пак ще ни потърси, така угрижен вид имаше.
Трябваше да изпащам жена си на влака, на гости при майка ѝ. Седя си и я чакам да се оправи с багажа, а тя ме пита: „Ти защо стоиш с тая шапка вкъщи и въобще защо си я купил?” Пък аз ѝ казвам : „Ами хареса ми пък и нали тръгваме да те изпращам, айде по-бързо.”
Изпратих я, прибрах се вкъщи, пих едно и си легнах.
С шапката.
Прочетете още от Борислав Балтов тук.