Кой е той?

Николай /Ники/ Илиев е роден на 10 октомври 1981 г. в София. Майка му е известната дерматоложка във ВМА д-р Мирослава Кадурина, сестра на актьора Георги Кадурин, а баща му е познатият театрален режисьор, сценарист и продуцент Бойко Илиев. Младият Николай потегля по бащините стъпки и след френската гимназия „Ламартин“ завършва кино и тв режисура в Нов български университет.
Фен е на ЦСКА, обича от певците Стинг и Барбра Стрейзанд, не харесва фолка, не се смята за звезда, не вярва, че в момента може да спечели „Оскар“, раздразнителен е, леко темерутест, не би станал шофьор на боклукчийска кола, не би се снимал в порно филм, не обича да е център на внимание и все гледа някъде да се скрие, не харесва да дава интервюта, тъй като го питат едни и същи неща…Също така е успешен манекен за агенция „Ексграунд“ до 2004 г. Водещ е на две популярни телевизионни предавания – „Мело Тв Мания“ от 2000 до 2005 г. и „Елегантно“ – 2007 г.
Въпрос на време е да се насочи към амбициозни професионални изяви,
избирайки не театъра, а киното и телевизията.

Актьорски изяви

Ники Илиев започва самостоятелната си артистична кариера с видеоигра, която се казва „Бомбардировката“, снимана е в Русия през 2003 г. и е на английски език.
Той е в света на аудиовизуалните изкуства достатъчно дълго време, но е важно да уточним, че извън своите продукции като постановчик, останалите му изяви са или скромни и безмълвни участия в евтини американски екшъни или поява за престиж в добри италиански продукции, в които обаче няма сериозни задачи.
Първата му изява в американски филм, сниман у нас е „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър. Има в актива си още осем заглавия, но нито едно от тях не мога да го отлича като важно и значимо. А съм ги гледал всичките – в „Човекът- акула“(2005) на Майкъл Обловиц или в „Комарът“ (2005) на Тибор Такач – иначе излезли като копие под индиго – той e много трудно откриваем. Има скромно присъствие в „Представление под команда„(2009) на Долф Лундгрен – Ейд, докато в „Магма“ (2006), се подвизава като турист №1, произнасящ две реплики, съмнявайки се в опасността от вулканичната активност на планетата. Може би най-любопитно е участието му в „Каменно чудовище“ (2008) на Деклан О`Брайън. Сюжетът е вторичен, рециклиран, някаква странна смес от каменен „Кинг Конг“, „Хищникът“ и „Властелинът на пръстените“. Разказва се легенда за свирепо чудовище, в което се е превъплътил древен магьосник и което може да бъде унищожено само от наследника на Лазар – Джейсън (Чад Майкъл Колинс) и то с рицарски меч с вграден елмазен камък. Срещу чудовището се мобилизират най-смелите хора на българското село Иваново, начело с кмета Хари Аничкин и полковника Джон Полито, говорещи, разбира се, много добър английски. В групата на ентусиастите е и Ники Илиев (Йохан), слънчев, красив, привлекателен левент. Той зарежда РПГ-то при схватката с чудовището на Тони (Алисия Лагано), как след това двамата няма да се влюбят?! Илиев има известни затруднения в изказа си, но все пак започва свалката с култовата реплика: „Значи ти обичаш големи пушкала / оръжия /?“, за да стигне на финала до прочувствената молба, паднал на колене с пръстен в ръка: „Ще станеш ли моя жена?“
Коя американка ще устои на подобен зов?
Естествено и Тони скланя бързо, като дори остава – както се разбира от последната й реплика – временно в селото – заради своя любим, но и за да се подготви за семестъра си, тъй като е студентка.
А чудовището?
То, естествено е унищожено – само че Джейсън трябва да измъкне меча от злодея-маниак Димитър (Дейвид Филиоли) и да го забие в каменната настилка пред могъщия исполин. Наистина това е странна шарада, селска приказка, евтино заснета легенда, с привкус на кич и лека усмивка, но се гледа с любопитство и може би затова „Юнивърсъл“ са поели ангажимента, да я разпространят по света като тв филм.
В италианските продукции нещата не са по-розови. В „Кланът“ (2005) на Кристиан де Сика, иначе прилична комедия за приключенията на двама чешити в САЩ, правещи се на Франк Синатра и Дийн Мартин, Илиев се мярка в полицейски арест, където заедно с останалите арестувани тактува известен шлагер с крака, хилейки се умилително. В „Сорая“ (2003) на Лудовико Гаспарини персонажът му няма име, а в много сериозната и амбициозна сага на Карло Карлей „Генерал дела Ровере“ (2011) все пак получава интересна второстепенна изява като затворника Гуидо.
Като че ли най-интересните актьорски задачи той има под ръководството на руски постановчици, след стажа при Джанек Файзиев в „Турски гамбит“ (2005), приличен екшън за освободителната руско-турска война, той доживява и главната роля – на сина на гръцки милиардер при Александър Замятин в „Пепеляшка“ (2008). Тук вече може да разгърне своя талант, да докаже, че освен перфектна визия е в състояние да създаде жизнено правдив и убедителен образ, да влезе в спецификата на мелодрамата, да играе – при това успешно – сервитьор, борещ се за чувствата на своята любима – Наташа (Евгения Лоза), която на финала завежда на сватбено тържество. Такива роли – и то под ръководството на други постановчици – идват много рядко при Ники Илиев. Сещам се за още една – на плейбоя Мартин Константинов от сериала на Станислав Дончев „Забранена любов“ (2008). В него играе с лекота и чар, сякаш себе си, като се сблъсква на снимачната площадка с бъдещата си партньорка и съпруга Саня Борисова, подвизаваща се като сестра му Елица, къпейки се в народната любов. Не на шега шведските тогава собственици на „Нова телевизия“ не искаха да инвестират в проекта след първия сезон, но след народни протести сериалът се върна в ефир, доживявайки три сезона и 299 епизода! И още нещо – в този сериал, покрай гостуващи знаменитости като Тити Папазов, Лора Крумова, Любо Киров, Милен Цветков и Цветанка Ризова, отбеляза своя тв дебют и Бойко Борисов, който в прегръдката на Анастасия Константинова – Диана Любенова обещава, че първо на нея ще й каже дали ще се кандидатира за премиер.
Няма да коментирам темата за партньорките и любимите на Ники Илиев – не съм слуга в жълтата преса – само отбелязвам, че в обятията му са били красавици и звезди като Ивет Лалова, Саня Борисова и Даяна Ханджиева. Ще посоча друго – че той максимално ефективно използва визията и външните си данни, за да се пласира успешно на малкия екран – независимо дали е в реклама на „Avon“ – „Attraction Rush„ (2015), дали е член на жури във формата „България търси талант“ (2013), дали е гост, при това пълноценен и равнопоставен, на Слави Трифонов в „Шоуто на Слави“ на 11 февруари 2014 или в „Мармалад“ на 2 декември 2017 г., заедно с Иво Аръков, или в „Черешката на тортата“ на 20 декември 2018 г. с Ралица Паскалева, Катерина Евро и Георги Мамалев.

Маркирам годината на неговия триумф като популярен актьор – 2008.

Тогава той се решава на следващия си дързък ход – на гребена на известността да смени амплоато си и да поеме пълната отговорност за продукциите, в които работи – като постановчик, сценарист,актьор и продуцент. И защо не?
Завършил е кино и тв режисура, остава да приложи наученото в практиката. Само че при него режисирането на филми се оказва „семеен бизнес“. Той отказва да търси държавна подкрепа, не се надява на помощ от НФЦ, финансиране осигурява по частен път – мълвата дълго говореше, че мама щедро го спонсорира, въпреки че аз смятам, че парите се осигуряват от други негови участия и дарения, но вече повече от десетилетие той упорито и последователно работи като постановчик.
В началото е „Кажи здравей на татко“ (2007). Илиев е само на 26 години, когато застава зад камерата като ръководител на филмов екип. Не му липсва дързост – ама никак! И все пак поема разумен риск – екранизира позната пиеса, дело на Анна Петрова, разчита на баща си за сценария и като продуцент, вероятно получава нужните скъпоценни напътствия и при кастинга, тъй като изборът на актьори при него се оказва безупречен. Самият той поема централната роля на Борис, а в актьорския екип блести с неочаквано добра артистична интерпретация Елена Кънева като Мути.
Историята е камерна, семпла и достатъчно мелодраматична, за да избие в кич. Илиев обаче овладява страстите, режисира дръзко и хладнокръвно, поема тежестта на водещата изява, но обръща внимание и на учудващо функционалната визия на оператора Славчо Димитров, разказвайки простичко, но уверено една покъртителна човешка драма за подменени деца и закъсняла среща на потънала в бремето на потулените срамни тайни майка Ади (Симона Попова) с порасналия й сменен син Ники Илиев…
Гледах филма с внимание и симпатия, чудех защо Илиев не си е потърсил хонорара от Евтим Милошев, за Бога, та историята с подменените бебета е фундамента на най-популярния днес тв сериал „Откраднат живот“!
В мрежата ми попадна и мини новелата „Един мъж извън града“ (2010). Тя се оказа първообраза на следващия му вече много по-успешен и популярен филм – „Чужденецът“ . Тази продукция я гледах в родния си град през лятото на 2012 г. Веднага ме впечатли с демонстрираната увереност и стабилен професионализъм на сценарист – постановчик, изявяващ се и като Калин, умението му да създава интрига, свежо и празнично настроение, да ръководи екипа си с някаква невидима въздушна лекота и непосредственост, които се усещат във филма, гледащ се на един дъх и доставящ много приятни емоции и размисли, вкл. за куриозите при сблъсъка на различни култури и за приобщаването ни към европейските ценности. В „Чужденецът“ запомних Любомир Ковачев като Жерар в първата си главна роля, Саня Борисова – наложена за ролята на Магдалена, която иначе никак не й подхожда, Елен Колева – много органична и смешна като Стоянка, Асен Блатечки – забавен като полицай, почитател на каратето и разбира се световната знаменитост Кристоф Ламбер, подвизаващ се неподражаемо като Винсент.
Две години по-късно Ники Илиев ни изненада приятно със следващата си свежа комедия „Живи легенди“. Нея съм я гледал с интерес и желание два пъти и винаги съм оставал с повишено и слънчево настроение. Този човек сякаш има мисия да пресъздава светлата страна на живота, да вдъхва кураж и увереност, да ни кара да вярваме в мечтите си, подтиквайки ни към осъществяването им. Защото именно за това става дума в „Живи легенди“ – за желанието на група приятели да се съберат 13 години след бала им, за да помогнат на своя другар Павел Огнянов (Орлин Павлов), но и за да се срещнат и разберат как ги е променил животът и дали още вярват в своите цели.
Ники Илиев е съсценарист на филма, поемайки и важната роля на Боян. Разбира се, звездата е Орлин Павлов, играещ свежо и непосредствено добродушно непораснало дете, за което полагат завидни грижи всички негови приятели. Отбелязвам със задоволство и приличните постижения на Саня Борисова – този път на място като Хриси, Димо Алексиев – Мартин, Любомир Ковачев – Дончо, Георги Кадурин – Юлиян, Яна Маринова – Моника, Анна Мария Петрова – Гюзелева – Маура и естествено Микеле Плачидо, съгласил се да играе малката, но възлова роля на Кристиано Негри.
„Нокаут“ (2017) е най-амбициозният и цялостно завършен филм на Ники Илиев. Писал съм за него доброжелателно ревю и не се отричам от думите си и сега. Филмът е микс от мелодрама и спортно стълкновение, опитва се да опитоми и приобщи една към друга две толкова различни и отдалечени култури като американската – в частност нюйоркската и българската. Направен е с лекота и ентусиазъм, с желание и любов. Финалът не ми хареса още при гледането му в киносалона – прекалено захаросан и немотивирано смачкан, но такъв го е искал и представил сценарист – режисьора Ники Илиев.
„Нокаут“ е поредната сага за прекършената и неосъществената мечта – в случая главният герой Арън иска да стане знаменит шампион по кикбокс, но е направена с вещина и финес, държейки сметка за класически образци като „Роки“ (1976) на Джон Авилдсън и предоставяйки възможност на куп талантливи родни актьори да направят интересни и характерни превъплъщения – Башар Рахал – Майкъл, Диана Любенова – Евелин, Саня Борисова – Жана, Орлин Павлов – Боби,Александър Кадиев – Рамбо. Освен всичко друго Илиев пресъздава убедително и непосредствено двубоя по кикбокс между Арън и Боби (Орлин Павлов). По традиция и в този си опус Илиев разчита на голяма, но вече тв звезда, която да изнесе на плещите си този нетипичен и рисков проект. Изборът на Гари Дърден, познат от „От местопрестъплението“ е успешен, важен и необходим. Той внася именно онази доза увереност, непосредственост, непукизъм и нега, с които героят му ни печели безапелационно, без непременно да затъва в блатото на познатите мелодраматични клишета.
2018 се оказа важна и интересна година в кариерата на режисьора Ники Илиев. На 5 януари е премиерата на „Нокаут“, а след това той директно се насочва към реализацията на епизоди на два от най-популярните сериала на годината – „Скъпи наследници“ и „Полицаите от края на града“. В „Скъпи наследници“, иначе дело на Тодор Чапкънов, той снима пилотния, най-важен епизод, в който се заформя интригата с желанието на дядо Дочо Дочев да дари 1,2 милиона евро на своите наследници от село Бели Вит при условие, че няма да го напускат за повече от 12 часа.
Продукцията bТV се оказа най-мащабната в родната ни телевизионна история, разпростря се в цели 170 серии, наложи се да се излъчва на два пъти, но задържа зрителския интерес. Гледа се с любопитство, а образите на Борис Йотов – Орлин Павлов, Ана – Лорина Камбурова, Катерина – Даяна Ханджиева, Косьо – Георги Кадурин, Милица – Койна Русева, баба Злата – Цветана Манева, Иван – Валентин Танев, Цветан Конов – Веселин Калановски, Ленин – Филип Аврамов, Чавдар Колев – Китодар Тодоров, Ручен – Любомир Ковачев ,Калин – Иво Аръков и Георги Пенчев – Михаил Билалов, станаха нарицателни.
В началото обаче бе пилотния епизод, заснет от Ники Илиев…Не така успешно приключи авантюрата му с „Полицаите от края на града“. Ако и да е правен по испански образец – „Хората на Пако“, да му е осигурено завидно финансиране и ангажиране на куп звезди – от Герасим Герасимов – Геро – Пацо и Румен Угрински – Калата до Димитър Рачков – Ангел Господинов и Васил Василев – Зуека – Гого, без да забравяме Александра Раева – Силвия Желязкова, Станислав Пищалов – кметът и Марта Вачкова – медицинската сестра, сериалът се оказа плоско комедийно шоу , с изстискан хумор, преиграване на ангажираните знаменитости и куп нелепи и необмислени конфликти, което наложи бързото му производствено приключване в два сезона със само 25 епизода. За спасяването честта на сагата не помогна и самият Ники Илиев, иначе режисирал вещо деветия епизод от първия сезон „Инстинктът“, показан на 6 април 2018 г.

Натрупаният – и горчив – опит от работата в телевизията, води до важно прозрение, оказало се определящо за по-нататъшната режисьорска кариера на Ники Илиев. Колкото неочаквано, толкова и логично и закономерно той прозира ограничените възможности на телевизията, обръща й гръб и във възлови за него интервюта твърди, че бъдещето на киното е в интернет. Без да губи излишно време той реализира следващия си много успешен замисъл – тийн мистъри проекта „Килерът“. Това е вторият – след „Пъзел : Похитени“ наш уеб сериал, реализиран и разпространяван от „7 Тalents“ по канала vbox7.com. Много бързо сериалът набра популярност, първият сезон триумфира, което наложи в движение снимането и излъчването на втори , радващ се на същия масов успех , а след това и на трети, чийто първи епизод , излъчен на 30 април 2019 г., получи 40884 споделяния! Аз самият редувах гледането на „Похитени“ в сряда и „Килерът“, очаквайки с нетърпение вторник и петък, когато се излъчваха новите епизоди от шоуто на Ники Илиев. Няма съмнение, сериалът, вариращ между 17 и 21 минути, е заснет с вещина и неподозирано майсторство. Ако и да е камерна драма, реализирана с обичайни и скромни изразни средства, без излишни напъни и зашеметяващи визуални ефекти, “Килерът“ притежава мрачна, завладяваща атмосфера, напомняйки такива образци в жанра като „Крайпътна къща“ (1989) на Роди Харингтън и „Туийн пийкс“ (1990 – 2017) на Дейвид Линч. Кастингът е свеж и силен. Открояват се модификациите на Надежда Петрова – Зара, Димитър Горанов – Флинг – Калоян, Ралица Добрева – Николета и най – вече на Деян Каменов – Боян. Възлова роля на Дамян има и самият Ники Илиев.Без да забравяме красавицата Диляна Попова – Жената в бяло. Направен с вкус, умение и внимание към детайла, „Килерът“ се гледа с голям интерес и както се изразява образно потребителката Дженифер Костадинова – „Нямам думи.Този уеб сериал става все по интересен.“

Накъде ще продължи творческото развитие на Ники Илиев е въпрос с повишена трудност. С годините той не само узрява и помъдрява, но явно растат и амбициите му. Вече е ясно, че трябва да се приема на сериозно, а не като детето на тате или синчето на мама. Утвърден като добър професионалист, с прилични актьорски и стабилни постановъчни прояви, предполагам, че ще се изправи пред нови предизвикателства, с каквито не всеки по нашите географски ширини би се справил. Кой, ако не той и кога, ако не сега? Със „Завръщане“ (2019) например…Това са, разбира се, само предположения и желания. Бъдещето ще определи насоката на неговото поприще. Той е достатъчно интелигентен, опитен и с натрупан опит, за да направлява сам уверено и успешно своята съдба.