Аз, лудият (отвъд комичната си плът)
смъртта подреждам (в мрежата, предхождана
от мрежата на мрежата, предизвестяваща
пространството на тялото:
създадено за тлен и от нетленното
родено, измислица за сън, на сън
роден преди еони, безчислени,
неизчислими, в нощ и в ден,
на вяра мит и на надеждата предел).
Аз, лудият (отвъд застиналите пози)
подреждам свят (възможното приемам,
съществуващото, броимо и броено,
и безпътно, перипъл на
лишеното от смисъл, убогото
без свян и горест, и плоско
е като длан, закриваща очите, тъй
жаждащи и хоризонт, и друга мяра, невидима
и ласкава безбрежност… приемам и прекрачвам).
Аз, лудият, не си отивам:
не съдя и не искам. Съм.
из „И го живея“
Прочетете още от Валентин Дишев тук.