Интервюто проведе Емине Садкъ.
Пазя го този разговор отдавна и не знам защо, но точно Кадър-25 е пространството, в което искам отново да се срещна с Валерия Вълчева. Разговорът проведохме ден след последното поставяне на „12-та нощ“ на Шекспир. Валерия Вълчева като режисьор и изключително сетивен човек, беше използвала Царевец за исторически фон на спектакъла. Крепостта Трапезица се превърна в една царска площадка за забави, запои, смях, драми, интриги и прочее нюанси на пиесата.
Няма да изреждам талантливите актьори поименно, но няма да пропусна да спомена, че са СТРАХОТНИ. Много благодаря за гранде спектакъла, в който взех участие. Да, публиката още от самото начало участваше и се движеше с времето, настроението и усещането за Илирия. Белият храм на изкуството беше отворен за всички.
За Валерия Вълчева нищо не мога да Ви кажа, тя разказа малко за себе си в интервюто. Ако проверите в интернет – ще видите, че не е омърсена с публичност.
Преди срещата само да кажа, че много бързам. Ще си хвана такси и ще я догоня на жп гарата в Горна Оряховица. Имаме 10 минути. Диктофонът е включен. Телевизорът в заведението работи неприлично шумно, че и кафе машината пуснаха. И така, де…
От там, откъдето е включен диктофонът. Валерия Вълчева:
Пиесата по принцип не е адаптирана за деца. Ако дори на най-сериозните представления поканиш деца, преди премиерата и ако те го гледат с интерес, тогава си постигнал успех. Ако им стане скучно, значи някъде грешиш. Ние веднага направихме тази проверка. Имаше само един единствен смешен отзив, който за нас беше много забавен. Водим публиката в основите на църквата на крепостта „Трапезица” за началото на спектакъла. И една жена, възмутено ме поглежда и казва:
– Тук има деца! – вероятно смутена от голотата на актрисата.
И аз казвам:
– Защо не сте им показвали Ренесансови картини?!
От там нататък обаче, децата показаха абсолютното си съпричастие към спектакъла. Когато актьорите обикаляха по парапетите, те искаха да скачат, да обикалят с тях. А на финала – се втурнаха след тях към кулата и публиката веднага започна да вика Хензел и Гретел на едно момченце и момиченце.
А другата част от публиката беше една истинска Шекспирова публика, която реагираше бурно. От най-различен характер. Хора от интелектуалци до хора, които може да са дошли просто, защото входът за крепостта е безплатен. Тази разнородност беше точно от този вид, от който, може би, е било по Шекспирово време.
Емида: Успех ли е достигането до разнородните публики?
В.В. : Ами, да! Аз смятам, че театърът, въпреки много колеги, които биха скочили да ме оборват, той не е елитарно изкуство. Да, разбира се, имало е такава тенденция и времена, в които се е превръщал в такъв, но той по своя корен не е такова изкуство. В момента, в който хората са забили един кол и са започнали да обикалят в кръг около него. И извършват ритуал. И около кола да има двама души – единият ловец, а другият животното. Тези, които са били в кръг, също са били и зрители, и участници, защото са биели барабани и са танцували и т.н. Неслучайно си спомних за това, защото първият спектакъл, който направих в театър, докато бях в трети курс в НАТФИЗ 95-та година на миналия век. Имаше театроведи като Николай Йорданов, си спомни точно за този побит кръг, защото действието се движеше в кръг и публиката беше в кръг…
Така че, не мога да отрека, че нямам послания за хора, които биха разбирали големи височини и дълбочини – не може без това и не бива без това. Но непременно много държа те да имат сетивен израз. И така като сетивното и тоталните средства на театъра, които употребявам винаги, когато правя постановки – привличат всякакъв вид публика. Ако една публика обича да радва сетивата си – тя също ще бъде привлечена или такава, която е от по-интелектуален тип – също ще получи, а публиката, която съчетава нещата – те ще бъдат най-доволни.
Прекрасно! Вие успявате да разчупите ролята на публиката, тя не е само публика, както и ролята на актьорите, те не са просто актьори, а са представени като творци. Те са – актьори, музиканти, певци и танцьори… Също така разчупихте историческия „Царевец” и го превърнахте във фон. Как успявате да извлечете синтеза от всичко това?
В.В.: Ще Ви кажа…благодарна съм на театъра, че ми позволява всичко това. Защото той е изкуството, което го иска. Иска всичко това! Или аз поне така си мисля, този тотален разход и приход на енергия, който имаме от пространството и това, което ние му даваме. От музиката и това, което й даваме, от думите, и въобще всички изкуства, синтезирани в театъра. Всичко това е безкрайно интересно. Или да бъдат извадени възможностите на хората, с които се работи до краен предел. Затова, при мен, трупите са малко по-разнородни. Още в НАТФИЗ, в първия ми спектакъл, когато бях втори курс, играеха една професионална актриса и една художничка, която аз реших, че е актриса. Тя дълго време не ми вярваше. После обаче стана такава актриса и никой не можеше да повярва, че не е е завършила в НАТФИЗ. Т. е. никога не ми е стигала една гилдия, която да разполагам в пиесите си. И изобщо, пропастта между гилдиите, която е тук в нашата ситуация – българската….както и да е.
Тази трупа, която Вие гледахте вчера, това са хора, с изключение на едно момиче, с което съм работила и преди. Те са хора с различен вид образование, повечето са актьори, но например имаме Мартиан Табаков, който играеше най-високият човек в Лирия, е скулптор по образование. Поканих го за предишния спектакъл „Сърцето на мрака”, който направихме в София. Той направи сценография и куклата на Енигматичния принц. Става въпрос за филма „Апокалипсис Сега”, но това е един европейски сюжет. Така че ние направихме една европейска история тогава, разказана от името на артисти и на трупа музиканти. Нарочно разменям места – от артисти на музиканти, в крайна сметка бихме го нарекли бандата „В сърцето на мрака”, която показа изключително дълбока и трагична история. Но я разказа не само с думи, а и с музика. Тези хора, повечето от тях участваха в снощния спектакъл, се занимаха с този така трагичен по характер материал. Но някак си аз бях много любопитна към енергията на едно представление,с което исках да отприщя веселието до някаква степен с пиесата „12-та нощ”. Стана ми страшно любопитно те какво биха направили в тази насока, защото някак си ми подсказаха такива възможности, когато ме поканиха от Община Велико Търново. В Търново правя не за първи път в подобни прекрасни пространства спектакли. След като отидох на Трапезица – видях тези ренесансови картини, които Царевец предлага на нас и на публиката, веднага ми излезе Шекспир и „12-та нощ”. Това беше началната точка, от която тръгна да се развива този спектакъл в моята глава. Така че това е оригиналното място, за което е правен този спектакъл.
Трябва да ви кажа, че в събота заваля, по време на репетицията. Целият ден правихме вариант за вътре в музея, за да не уплашим хората с дъжда. Но в крайна сметка облаците се разтикаха и играхме на открито, защото това е нашият божествен декор. Хълмът „Царевец”, погледнат през Крепостта „Трапезица”, изцяло е изгубил своето историческо значение и вече предлага само един ренесансов пейзаж. Този пейзаж, точно през есента, е прекрасен. Това въздушно сфумато, което знаем като термин, известен на българите от формата „Сфумато”. Това е една техника на рисуване, ние точно играхме в истинската техника на сфумато на божествения художник. Целта ни беше тази гледка да не е просто фон. А ние, с ренесансва енергия, да се преродим в него. Затова, нататък, ако продължим да играем, трябва да търсим ако не ренесансови пейзажи, то места, които да представят една измислена страна или една Илирия, защото действието се развива там. И за Шекспир Илирия не е географско понятие. Знаем, че някъде наоколо са се намирали тези земи, но за Шекспир това е една измислена страна. Затова, на 6-ти януари, когато е истинската 12-та нощ след Коледа, ритуалната дата, за която е писана тази пиеса, макар че тя не е с много ритуален характер, ние ще я играем в музея „Земята и хората” в София, който със своите огромни кристали ни предлага възможност да направим вариант на спектакъла в една условна истинна среда.
Но нека да се върнем към моя екип. Освен скулптор (става въпрос за Мартиан Табаков), той е и музикант, проявява се като музикант, има награди за театрална музика. Някои от актьорите са куклени актьори, други са драматични или пък търновският цигулар, който участва. Последният като дете е участвал в мои спектакли. А пък Мирослава Захова е завършила танцов спектакъл. И в цялото това нещо, виждате, няма някакво разделение – един танцува, друг свири. Ние заедно създаваме. Разбира се, имаше един професионален музикант, репетиращ с хората през лятото Бранко Вълчев. Преди участваше в спектакъла „В сърцето на мрака”, но сега е в чужбина и само подготви тези песни с бандата, за да могат музикално да тръгнат нещата. Така че, мога да кажа, че всички хора са професионалисти, но без никакви граници в това какво иска от нас, някакъв вид образование.
Да, липсата на граници и участието на човека като творец, представи едно истинско и чисто представление. Вие сте им помогнали?
В.В.: Да, изграждането е резултат от много сериозни репетиции. Действително много часове. Защото в независимия театър не можем да разполагаме с много дълго време и пространство. Но когато намерим, се събираме за много часове, почти денонощия и се стига до наистина нужната игра. Театърът е игра. Да намерим тази необходима игра, която решава спектакъла, после решава сцената, която решава по-голямата игра – прави целият ритуал на един спектакъл. Всеки спектакъл, задължително, трябва да си има свой ритуал. За да може да изгражда варианти, да се повтаря, но пък всеки миг да е различен. Театърът е нещо, което се случва на мига. Всеки спектакъл е различен. Снощи беше прекрасно и смешно. Предишната вечер пък беше по-романтично заради дъжда… Първият път пък по-шекспирово…с тази детска енергия…
И преди сте използвали търновски пространства за спектакли за възрастни и деца. От „Сарафкината къща“ до „Лапидариума“ на музея. Как приема търновската публика това пътешествие между пространства и интеракция?
В.В.: С търновската публика е някак си благодатно да се работи, тя не просто благодари, но и се радва да участва. В спектакъла „От Вае момиче” действието не само се развиваше в две различни и отдалечени едно от друго пространства, но имаше и сватбено шествие, което води от едното до другото място. Бях избрала приказки на диалекти, едната беше на търновски, а другата на солунски. Много сериозна задача беше да работим със солунския диалект. Основен участник в спектакъла беше Стефка Арнаудова, която хората обикновено познават от телевизията и сериалите. Но хората не знаят, че тя участва и в независими постановки. И не само тогава, но и преди е играла в мои постановки като „Всички жени на Дон Жуан”. Това, което вижда публиката е резултат на една много сериозна подготовка, която обаче никога не тежи върху главата на публиката, а напротив – предизвиква еуфория. Еуфорията, която ние си доставяме и доставяме на публиката
Край.
Влакът дойде. Тичаме. Хванахме го. Тя вече е в купето. Влакът тръгна. Аз стоя и благодаря на всички възможни вселени, че са се разположили толкова красиво в главата на този препрекрасен режисьор.
Валерия, извинявай, че опорочавам тишината ти в пространството. Но твоят глас има нужда да се чуе. Изкуството има нужда от такива гласове. Аз имам нужда от такива гласове. Доскоро и лек път.