СКАНДИНАВСКИЯТ СЕВЕР И ЕВРОПА –
ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
Неоспорим е фактът, че Скандинавският север е един от най-привлекателните ареали в Европа, а вероятно и в света. Поотделно и заедно, като принадлежащи към една обширна географска, етнокултурна и социално-икономическа съвкупност, известна като „нордска“, страните в него – Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция (изреждам ги по азбучен ред, както е прието съгласно правилата на сакралната там равнопоставеност), най-често биват обозначавани като „скандинавски“, вероятно по-скоро за удобство, отколкото от пренебрежение към задължаващата прецизност, според която те не всички се намират на Скандинавския полуостров. Свързани са обаче исторически и цивилизационно, представлявайки физиографска част от територия, наистина огромна по площ (1 320 323 км2), но не и по население (то възлиза общо на близо 30 милиона души). Освен петте, споменати тук автономни държави, Скандинавският север включва също Гренландия, Ферьорските острови и Оландския архипелаг, територии на самоуправление, принадлежащи политически и административно към съответно Дания и Финландия. Тук би следвало да се прибави и Сапми или Лапландия – местоживеенето на народността сами, разпръсната в северните зони на Швеция, Норвегия, Финландия и Русия и която не би могла да се счита за провинция, подобна на споменатите три в този ареал, защото е вътрешна, неавтономна част от всяка от тях, но е в пределите на Скандинавския север, наричан там Нурден[1], има свои атрибути като отделно наименование, знаме, етническа символика и самобитна култура, три парламента, обществени организации и структури, както и два езика с не по-малко от девет наречия.
Иначе тези, на които говорят и пишат официално хората в Скандинавския север, са осем и от различни езикови семейства. Пет от тях са нордските езици, а това не е същото като езиците в Нурден, значително повече от предишната група, в която влизат датският, исландският, норвежкият, ферьорският и шведският, сроденив общ клон на северогерманските езици, докато финският и самският в Нурден са угро-фински, но във Финландия официален език е и шведският[2]. От нордските езици три са толкова близки, че предполагат възможност за директно общуване и за безпрепятствено разбиране на говорима и писмена реч – това са датският, норвежкият и шведският, чието сходство е прието за основа на контактите и административното сътрудничество между страните в Нурден в твърде широкото и плодоносно поле на нордизма[3]. По силата на исторически обстоятелства в училищата на Исландия се изучава датски език, а в тези на Финландия – шведски, на Ферьорските острови официални езици са ферьорският и датският, а в Гренландия – ескимо-алеутският (или инуитският) и датският, който осигурява на този най-голям остров в света достъп до нордската езикова общност… С всичко това бих желала да създам макар и бегло впечатление за сложната цялост на Нурден, наименование, което при това звучи съвсем различно на исландски и фински[4], да речем (първият спада към малката група на нордските езици,а двата – към тази на езиците в Нурден). Прецених за нужно такова въвеждане в темата, за да внуша поне донякъде колко моногоаспектна е спецификата, пораждана от структурната нееднородност на Скандинавския север, разположен в периферията на Европа, край последните, „горни“, граници на континента, отвъд които според древноримския историк Тацит (ок. 55–ок. 120), предоставил първите по-подробни сведения за ранните му обитатели, индиректни наистина, но обилни и предполагаемо достоверни, започва сферата на приказното, на фантастичното (ceteraiamfabulosa) или както гласи една друга трактовка на този цитат от неговия труд „Германия“ (98): „там всичко е възможно“…
Названието Скандинавия означава според някои „остров сред опасни води“[5], а според други то води началото си от името на нордската богиня Скади (приблизителен аналог на древногръцката Артемида) като авторството му принадлежи на Плиний Стари (23 или 24–79), докато твърде точна геофизическа характеристика на региона и коментари за начина на животи нравите на изконните обитатели там са оставили наред с този римски писател и учен също Страбон, споменатият вече Тацит, Клавдий Птолемей и др. Но колкото и занимателен да е въпросният кръг от теми, колкото и стимулиращ предмет да е за изучаване, каквото впрочем не е правено цялостно не само у нас, аз съм изправена тук пред друга нелека задача: да трасирам, макар и с пунктир, пътя, изминат от страните на Нурден през историята на Европа, в чиято периферия ареалът е удобно разположен така, че оттам да изпълнява ролята и на наблюдателен пункт за драмите и триумфите на континента, за ожесточените войни за надмощие и за пространство, разтърсвали го през вековете, а и да откроя поне някои главни пресечни точки между тях в съвместното им движение напред, не по-малко интензивно впрочем някога, отколкото в по-ново и дори в най-ново време.
Чувствам се длъжна да парирам предварително някои евентуални недоразумения. Погрешно би било впечатлението, внушено може би от формулировката на темата в заглавието, че в случая става дума за две отделни геофизически и културно-исторически съвкупности – тази, каквато представлява Европа, по-голямата, хетерогенна и многоезична, дълго време без ясно очертани граници и изяснен смисъл на наименованието, дифузно и нееднозначно, в което древният мит за финикийска принцеса, отвлечена и обладана от Зевс, се преплита с думи от различни езици, обозначаващи какво ли не – и вечер, и залез, и движение, и далнини, и океан с океаниди… Интересен безспорно и във връзка с темата на моето изложение е впрочем фактът, че швед на име Филип Юхан фон Страленберг (1676–1747), офицер от войската на Карл XII, разгромена от Петър I при Полтава през 1709 г., в една от решаващите битки на Голямата северна война[6], аристократ, учен и воин, прекарал след въпросното поражение над десет години в изгнание в Сибир, в Тоболск, е изработил през 1730 г. карта с описание на областите в Русия, където влизат в съприкосновение два континента – Европа и Азия. Той установил природната граница между тях по протежение на високите части на Уралската планинска система, хълмистите брегове на Волга и течението на Дон, устремено към Черно море. Очертанията, нанесени от Страленберг, са останали непроменени до днес, а границата, която указват, с течение на времето е придобила и разбираемо специален, дори метафоричен, смисъл. Но това не е единствената придобивка за Европа и то в епохата на Просвещението, когато учени и творци от Нурден разширяват нашия континент и с други граници, направо хоризонти, към вече не толкова физически, колкото духовни и ментални пространства. Лудвиг Холберг (1684–1754), Емануел Сведенборг (1688–1772), Карл Линей (1707–1778) са сред най-забележителните представители на европейската, а и на световната, наука и култура, но към техните имена могат да се прибавят и други – на мислители – визионери, на писатели, на откриватели на стари и нови светове, на изобретатели и пр., далеч надхвърлили с познанията, прозренията и постиженията си пределите както на Нурден, така и на своята епоха.
Изтъкнатата по-горе разносъставност, усложнена езиково и генетично, а и географски, дава на европейската общност, към която принадлежи този регион, добър пример за трансгранично сътрудничество и разбирателство, осъществявано ползотворно днес благодарение на изявена политическа воля, толкова по-подчертана и ефективна, колкото по-категорична подкрепа намира от страна на народите там, засвидетелствали я със задължително изисквания консенсус… Някой бе сравнил страните в ареала с клони на митичното дърво–свят Югдрасил, разперило ги днес в още по-големия обхват, политически, икономически и културен, на Балтонурден[7], в чийто периметър от няколко десетилетия насам възниква, понякога и изострена, необходимостта от обсъждане и решаване на все по-актуалните въпроси за идентичността – национална и културна, в смисъла и на цивилизационна, както и от намиране на механизми и мерки за укрепване на вътрешните връзки, които я поддържат, за противодействие на центробежните сили нерядко в самите недра на подобен комплекс от страни и народи. Както и за оспорване на реалностите, подпомагащи тенденцията към универсализация на понятието idem[8], внедрено в нейното значение, или обратното. Бих сравнила дори начините, по които институциите на нордизма, едновременно философия, политика и тип управление, осъществяват здравината на този конгломерат от държави, етноси, култури и манталитети с ролята на алтинга в някогашна Исландия: федеративната структура на държавата–остров просъществувала непокътната от корозията на всевъзможни предизвикателства в продължение на повече от три века, докато алтингът се е съхранил като законодателен орган до ден днешен макар и не без периоди на прекъсване… На повечето проблеми от подобен характер в нордския ареал отдавна са потърсили и намерили подходящи решения, урегулирали са почти всички конфликти, постигайки политическа, икономическа и културна интеграция, залегнала в устоите на общ, но не еднакъв, социален, културен и нравственоетичен модел, без това да накърнява особеностите на националната идентичност във всяка от страните му. Интеграционните им политики функционират, може да се каже, почти перфектно, проблемите и трусовете по пътя от монокултурно към мултикултурно общество бяха преодолени или са в процес на преодоляване, а и съчетанието на изконни етични ценности, нагласи и традиции с модерни идеи и подходи в него дава основание на някои наблюдатели на обществените явления и процеси там като финландския политолог Перти Йоениеми (род. 1942 г.) например да уподобят Скандинавския север на старинен златен часовник, който по точност не отстъпва на най-съвършените уреди за измерване на времето в епохата на ролексите. Сравнението не е произволно: за скандинавците, някога и сега, въздействието върху времето е определена форма на отношение към бъдещето, в което се съдържа и отговорът на извечния въпрос – какво носи то, прогрес или упадък? Схващането на историята като процес, протичащ в линеарно време е присъщо, както знаем, на западноевропейското мислене след ренесанса. Механичният часовник е вече изобретен в края на XIII и началото на ХIV в. в Германия и значението на времето за европейския манталитет и култура бива дори зримо откроено с факта, че на върха на църковните кули има вече часовници, отбелязва например немският философ и историк Освалд Шпенглер (1880–1936) в своя труд „Залезът на Запада. Опит за морфология на историята“ (1918).От подобно акцентиране върху властта на времето над хората, пише той, през XIX в. възниква и се развива историзмът като идея и наука, а това има голямо значение за изграждането на нациите в Европа и наред с характеристиката на мястото, локуса, създава условия за формиране на дадена идентичност и за нейното разбиране. Принадлежността към определено място свързва индивиди и етноси, народи, но тя получава завършеност при дефиниране на взаимната им съотнесеност към едно или друго време. Идентичността се определя следователно от една съвместна действителност, репрезентативна за отделните хора и техните общности. Защо посочвам всичко това? За да подчертая идеята, залегнала в основите на моето изложение и утвърдена фактологично, а именно, че за Скандинавския север мястото е добре известно, но времето, което е изградило нордската идентичност върху основата на една самобитна и стара култура е всъщност периодът XIII-XIV в., обозначаван като „златния век на староскандинавската литература“, когато не само се поражда новото темпорално усещане, свързващо в цялост до наши дни старината и съвременността, но и започва реално разностранното взаимодействие на Скандинавския север с Европа, нерядко тристепенно в областта на културата, а оттам и в науката, във вече доста сфери на интелектуалните и художествените търсения и практики, довело до реципрочно опознаване и обогатяване, твърде често и като резултат от противопоставяне, в немалко от случаите продуктивно, макар и конфликтно.
„Не само че е било рано, било е два пъти по-рано“ – тези думи от еда – словотона Хамдир, една от по-архаичните и особено мрачни поеми в Старата Еда, най-ценният паметник на устната староскандинавска литература, известна и като CodexRegius, т.е. преписът от ХIII в. на шедьоврите в нея, митологични и героични песни (слова), създадени в предишна епоха, изразява красноречиво нагласата на средновековното съзнание спрямо възприемането на времето, което то дотогава отдалечавало на епическа дистанция от своето, това отXIII-XIV век например. Като подходящ пример за тристепенността на подобно взаимодействие и за ефективната, но и ефектна сплав на времена и подходи ще посоча сложната композиция на автора на „Песен за нибелунгите“,средновековен поет, за чието име се спори, създадена по мотиви от староскандинавската „Сага за Вьолсунгите“ и нейния поетичен вариант[9], преработени от Рихард Вагнер (1813–1883) в либретото към оперната тетралогия „Пръстенът на Нибелунга“, открила за европейската култура плодоносната зона на немския романтизъм, в значителна степен обвързан, сюжетно и естетически, със събития и образи от нордската митология. Подобно на Дж. Р. Р. Толкин (1892–1973) по-късно, Вагнер дава (далеч не само на германците) богат материал за творческо пресъздаване на мотиви, заимствани от нея, докато професорът от Оксфорд полага началото на популярния съвременен жанр фентъзи в процеса пак на сходна тристепенна рецепция, този път като че ли с обратен знак. През същото столетие например полуанонимният автор на „Песен за нибелунгите“[10] създава сложна композиция, в която миналото и съвременността се сливат в единната сплав на историческото време, от което датира иреалният досег на Европа със Скандинавския север, случвал се и много по-рано, но първо на самата територия на мита, в какъвто жителите на континента превръщали Нурден и, прероден във въображението им, крайният север на Европа оставил трайни отражения в светоусещането и идеите им, породил занимателни сюжети и интерпретации в нейната литература, за да си ги възвърне след това обратно по силата на закона за обратимостта на рецепцията. Вагнеровият „Пръстен“, твърдят литературоведи и културолози, представлява всъщност кулминацията на идейно-естетически проект, лансиран в Европа през ХVIII-XIXв. с цел създаването на нов романтически идеал, известен като NordicSublimeи ангажирал творчески най-изтъкнати интелектуалци и творци в Скандинавия и Германия, а също така в Англия, Франция и други европейски страни с пресъздаването на староскандинавската митология и ранната исландска поезия като обновена концептуално-художествена основа на мощното културно движение Скандинавски ренесанс. То допринесло за целева реинтерпретация на нордски мотиви и сюжети, наситени според неговите изразители с особена мистична сила, произтичаща от природата и от връзката с нея на първични и сурови бардове, отдалечени от салонно култивираните поети на тогавашна Европа[11].Още в античността впрочем светът на хиперборейците, митична раса на великани, които живеели някъде отвъд владенията на Борей, гръко-тракийския бог на най-буреносния вятър, бил обгърнат в полупрозрачното було на вълнуващи легенди, толкова по-примамливи, колкото по-трудно се намирал път към него по море или по суша, твърди например древногръцкият поет Пиндар (ок. 518–442).Слънцето там не залязвало, от небето се сипели бели пера, обитателите му били гостоприемни и щастливи: свещен народ, фаворизиран от Аполон и пощаден от болести, неволи и страдания, който владеел защитната магия на кехлибара от северните морета, а на тайнствения остров там – UltimaThule, изригвали едновременно огън и лед според разказа от 330 г. пр. н. е. на Питий, мореплавател от Марсилия. Загадъчната animaaquilonia, северната душа, витаела в гъстите мъгли, надвиснали над океана и страховитите скали по бреговете му… Считало се също, че асите, боговете на старите скандинавци, произхождат от Троя, откъдето върховният сред тях, Один, ги повел след опожаряването на града далеч на север в търсене на нова земя, също както троянският герой Еней поел към бреговете на Италия в една от най-красивите легенди с митологично-историческа перспектива в световната литература, създадената от римския поет Вергилий (70–19) „Енеида“.Тезата за Один и неговата свита, поддържана от исландския книжовник Снори Стурлусон (1179–1241), е по-непретенциозна като композиция и стил , но в нея има други елементи, не по-малко въздействащи емоционално и художествено от изящния хекзаметър на римския поет – мъжествена строгост, съчетана с готовност да се изпълни отреденото от съдбата, с усещане за преходността на битието, не само човешкото, а и това на боговете, но и за особения драматизъм на сраженията, огласяни едновременно от дрънчене на оръжия, викове на войни, ранени или умиращи, и песни- поеми, които староисландските поети, скалдовете, изпълнявали в разгара им, вписвайки ги така не само в историческата памет, но и в сърцата на поколенията. Класическата гръко-римска култура има голямо значение за еволюирането, но също така и за изчистеното очертаване на профила на северната, влияние, което е не само силно, а дори и определящо именно през Средновековието, скандинавското, което започва и завършва значително по-късно от европейското, полагайки се в хронограниците 1030-1500 и с особен акцент върху онова, което съвсем не без основание наричат разцветна нордската литература. Но преди това е трябвало митът да стане реалност, историческото време – абсолютна хронология, трансгресия, която в конкретен план достига връхна точка през втората половина на викингската епоха (800–1050) или по- точно през 930 година, когато се учредява алтингът, староисландския парламент на открито, като най-стара в Европа и не само представител на институцияна една работеща демокрация, естествено отвеждаща мисълта към пряка асоциация сатинската, но по-самобитна, едновременно законодателна и съдебна, поела функциите и на изпълнителна власт. Твърдят, че това е най-старият парламент в Европа, може би дори и в света, макар че англицистите сигурно ще възразят – не алтингът е най-старият парламент в Европа, биха припомнили те, а англосаксонският Witan или Witеnagemot, възникнал още преди VII век и просъществувал до XI. Разликата обаче е съществена – английският е съсловен, един вид висш съвет към краля с функция да го ориентира при решаването на важни въпроси, управленски или национални по значимост и неговите членове били най-видни представители на аристократичния и духовния елит в Англия. Алтингътбил обаче истински демократичен по своето устройство и в практиките си – общонароден по състав и в неговите сесии, законодателни и съдебни, провеждани ежегодно за по две седмици сред величествения пейзаж на долината Тингвелир в югозападната част на островната държава, вземали участие всички исландци. Една оригинална и добре функционираща система, която гарантирала и дълговечността на исландската република – над три и половина века, през които там била създадена и култура, уникална за Северна Европа (но и не само).Своеобразието на този период (XIII-XIV в.) се дължи на факта, че нейните произведения (еда–епосът, скалдовата поезия и сагите) се записват и преписват в продължение на няколко столетия с латиница на исландски език, към чиято звукова система тази европейска азбука е била вещо нагодена. Културата на Скандинавския север става истински европейска с приемането на християнството във вече обособените страни на ареала – три кралства (Дания, Норвегия, Швеция) и една република (Исландия) като латинската азбука спомага в извънредно голяма степен за създаването там на писменост и книжовност, а на поученията в делничен дискурс на викингската словесност се слага край чрез духовното им въздигане в християнски идеи и ценности. Посредством латинския език скандинавската интелигенция влиза в досег с върхови постижения на античното художествено, философско и научно наследство, с европейската религиозна литература, култивира нарастващите си интереси към духовното. За получаване на образование и то предимно светско, младите скандинавци се отправяли към университетите в Болоня, Париж, Кьолн, Прага, откъдето се завръщали с необходимите познания и опит, за да изграждат в страните си нов тип общество и култура, континентални по характер, наситени с нов мироглед и нови идеали, подчинени вече на различен тип нравственост и разбиране за човека и света. Така в Париж получава образование Саксон Граматик (ок. 1160 – ок. 1220), датски духовник и книжовник, събрал голяма част от старинните нордски легенди и митически разкази в своята обемна книга „Делата на даните“, станала достояние на образована Европа в началото на XVI в. след отпечатването й в Париж и събудила възхищението на Еразъм Ротердамски от виртуозното владеене на латински от датския автор… Според уверенията на самия Саксон Граматик, той черпил от образността и стиловите похвати на Хораций и Овидий, бил много задължен на Вергилий, на неговата епическа поема „Енеида“, на Платон и Цицерон. Чрез „Делата на даните“, наистина епохален труд на един от най-ярките автори на eвропейското средновековие, античното влияние излиза извън руслото на обичайната рецепция и произведението на Саксон Граматик изиграва роля в по-нататъшното развитие на литературата в Дания и Швеция, главно благодарение на превода му от латински на датски през 1575 г., дал силен тласък на романтизма в Скандинавския север и в творчеството на негови най-видни представители като датчаните Йоленшлегер, Ингеман, Грундтвиг, шведите Тегнер, Стагнелиус, Йейер, основоположника на финландската национална литература Рунеберг, норвежеца Вергелан… Открит за света е и Хамлет, датският принц Амлет, който фигурира в една от легендите в книгата на Саксон Граматик, но за първоизточник на образа и отчасти за сюжета на драмата Шекспир вероятно е ползвал френската им интерпретация от 1570 г. на Пиер Белфоре.
„Честолюбието на европееца не познава граници. Неговата жажда да знае и да притежава енеутолима… Европеецът е заобиколен от горди спомени и безмерни очаквания“,пише френският писател Пол Валери (1871–1945). Може би не е имал предвид викингите, но неговата дефиниция сякаш се отнася точно за тях и в нейния смисъл те са истински европейци. Не можем да опознаем и разберем далечния Север на Европа, без представа за техния манталитет, култура и начин на живот. Пътищата към това опознаване водят от нас днес към тях някога. Със своите безпалубни плавателни съдове, „тесни, дълги и хищни“, те кръстосвали из половината познат тогава свят, отмествайки надалеч хоризонтите пред своите съвременници; отивали навсякъде, където трябвало да се отиде тогава, а стигали и по-далеч от набелязаните цели, дръзвали да опитат всичко, което още не било опитано, дали на Европа силен подтик в търговията, оригинални и художествено жизнени форми, заселили я с нови, енергични хора. Известно е, че викингите доминирали в европейската история в продължение на почти три века, считано от края на VIII докъм 60-те години на ХI, оставяйки трайни следи в развитието на континента. Нордският език, на който с леки модификации говорят днес исландците, за известен период е бил „световен език“ – на него общували хората в целия скандинавски регион, в дворовете на скандинавските крале в Англия, Шотландия, Ирландия, Франция, в Италия или в Русия, признавали го в императорските палати в Константинопол, бил първият европейски език, прозвучал на бреговете на Америка, пет века преди испанския на Колумб… В родните си места те се завръщали не само с богата плячка, а и с впечатления от видяното и изживяното, с материал за творчески дейности, сюжети за саги (някои биват считани за първите европейски романи), с обогатено познание за света и за хората, с космополитен поглед върху всекидневното и баналното. Подобно на античните гърци те се научили да подреждат живота в новите си поселения и в Нормандия създали най-добре организираната държава в тогавашна Европа, подготвяйки своя път към завоюването на Англия…
Цялата тази неистова енергия на „северните хора“, на чийто отдавнашен език (norrön) „дом“ и „свят“ са синоними, била съчетавана с висока степен на практическа мъдрост и прозорливост. Дали тези качества са им били вродени или придобити е трудно да се каже, но това е всъщност съчетание на чуждо и родно, което личи обикновено при постигането на големи цели, както се знае от примера на древна Гърция и Елизабетинска Англия. Викингите стимулирали европейската култура изобщо, но и те извличали от нея свръх реални ползи за себе си, инвестирали ги като капитал в бъдещето развитие на ареала. Следователно не е случайно, че страните в него отдавна и непрекъснато заемат челните места в най-престижни световни и европейски класации – за качество на съществуването (Норвегия), за иновативност (Швеция), за най-добра образователна система (Финландия), за най-здрава нация (Исландия). Или дори за щастие (Дания), колкото и неустойчив да е индексът за уточняване на стойностите тъкмо по тази скàла, определяща го не толкова като емоционално-психическо състояние, но като пряко отношение към живота и разбиране на неговия смисъл. В случая с датчаните обаче тази позиция се определя от чувството им за хармония с институциите, които управляват и регулират съществуването им, създали са ги именно хората в тази страна с целенасочеността и конструктивността, с практицизма, които споделят като качества и с най-близките си съседи в Нурден. Затова не е толкова изненадващо, че през 2018 година Финландия измести, ако думата е подходяща, Дания като най-щастлива страна, но така или иначе със същите основания. Аз бих добавила и душевната пълнота, която дава на всички скандинавци тяхната връзка с природата, екософията им, пантеистичното възприемане на ценностите, усещането за връзка с всемира, изразено от норвежкия писател Таряй Весос (1897–1970) с характерен лаконизъм и точност наnynorsk (новонорвежки), един от двата официални езици в страната му: frabygdatilverda. От селото или града – към света или вселената. Какъв по-синтезиран израз на нордския сублим, намерил от средата на ХХ век своеобразно покритие и в най-сполучливия социален модел на всички времена.
Автор: проф. д-р Вера Ганчева
Прочетете още от нея тук и тук.
ИЗБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ
Батаклиев 1992: Батаклиев, Г., Антична митология. София: „Петър Берон“, 1992.
Богданов, Николова 1988: Богданов, Б., Николова, А., Антична литература. София: „Петър Берон“, 1988.
Ганчева 2000: Ганчева, В., Олимп и Валхала. В Studiaclassicaserdicensia, т. I. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2000, 244-250.
Bragason, 1995: Wagner’sRingandItsIcelandicSources. Ed. by Ú. Bragason. Reykjavík: StofnunSigurđarNordals, 1995.
Gaare 2003: Gaare, O. Nordisk kultur og litteratur skaper nordisk identitet. Stockholm: Nordisk tidskrift№1, 2003, 21-31.
Karlsson, 1991: En okänd själ. På jakt efter det nordiska. Ed. by S. Karlsson. Köpenhamn: Nord, 1991.
Kristjánsson 1997: Kristjánsson, J. Eddas and Sagas.Reykjavík. Hiđ íslenska bókmenntafélag, 1997.
Lönnroth 1996: Lönnroth, L. Skaldemjödet i berget. Essayer om fornisländsk ordkonst ochdess återanvändning i nutiden. Stockholm: Atlantis, 1996.
[1] От Nord (North) – „Север“, членувано за по-голяма определеност, както е например и в im Norden (нем., inhetnoorden – нидерл.), или във fyrirnorđanна староскандинавски (нордски) все със същото значение.
[2] От началото на ХIII в. до 1809 г. Финландия е провинция на кралство Швеция и характерната за нея двуезичност се корени именно в това историческо обстоятелство. Днес шведският език, на който говорят 6 % финландци, е запазил своя статут на официален редом с финския, матерен за 90 % от населението.
[3] Това понятие конкретизира стремежа към геополитическа обособеност на страните в Нурден, която, без да накърнява тяхната съответна национална идентичност и принадлежността им към Европа, стимулира институционализирането на сътрудничеството помежду им във всички области на живота чрез специално създадени организации като Северния съвет (през 1952 г.), Северния Министерски съвет (през 1971 г.) и на цяла система от различни агенции, институти и пр. за практическо реализиране на това взаимодействие, насочено към възходящо паралелно развитие.
[4] Съответно Norđurlöndinи Pohjoismaat.
[5] Skađinaujoв приблизителен превод „остров, заобиколен от опасни (за мореплавателите) води“.
[6] От 1700 до 1721 и която се водела за надмощие в Балтийския регион срещу Швеция, чиито позиции на водеща сила там били оспорвани от коалиция в състав: Русия, Дания, Жечпосполита и на по-късен етап – Прусия. В някои източници бива наричана Велика.
[7] Т.е. Нурден, към който от няколко десетилетия са присъединени – политически, икономически и военно, прибалтийските държави, дотогава част от СССР.
[8] Лат.: този, същият, принадлежащ към…
[9] Или по-скоро прототип, както изтъква исландският изследовател Йонас Кристянсон (1924-2014) в своя труд „Еди и саги“, посочен в библиографията.
[10] Вероятно средновековният немски книжовник Конрад фон Фусесбрунен или Майстер Конрад.
[11] Вж. по-специално разработката на тази тема в изследването: „The Nordic Sublime. The Romantic Rediscovery of Icelandic Myth and Poetry” на шведския литературен историк Ларш Льонрот (род. 1931 г.), публикувано на стр. 31-41 в сборника, посочен в библиографията.