НЕЯСНИ ДАННИ
Непознатият застана до съседната пейка. Не седна. Кънчо го беше усетил още докато беше от другата страна на чинара. Заби нос в чата си на телефона – знак да не го притесняват, но напразно. Възрастният го заговори.
Не помнеше какво му каза в началото. Неусетно голямото дърво стана тема. Натрапникът го обяви за засадено още преди Руско-турската освободителна война. Под клоните му, край речния ръкав, в който се показват корените му, била полевата болница. Онази есен кървава вода движела мелниците на Дермендере.
Малко по-късно под него комитите на Съединението, начело със Захари Стоянов, си топнали краката в същата вада и яли резени диня. На другия ден взели решението да съберат разкъсаната България.
Многовековният чинар криел много тайни.
„След края на соца хората почнаха да разчитат на какво ли не. Навъдиха се гледачките. Появи се полтъргайст. Купувахме си диаграми да знаем в кои дни сме най-силни интелектуално, физически и емоционално. Но аз имах неочакван късмет. Едно гадже ме доведе на купон тук. Излязох на чист въздух, завъртях се край чинара и разчетох знак от него. Съобщи ми за злато между три негови „набора“ по реката нагоре. С верен приятел го разкопахме в една новогодишна нощ. Може и на тебе да ти разкаже нещо, ако си по-търпелив. Най-доброто време са малките часове – тогава да си край чинара.“
С това възрастният особняк завърши. Отдалечи се. Качи се в нов, елегантен „Ягуар“, паркиран до детската площадка и замина.
Скъпата кола го нави – при такова возило е малко вероятно да ти тропа дъската.
Кънчо спеше до полунощ. Ставаше, хапваше да не го застърже гладът до разсъмване и отиваше да дежури на пейката край чинара.
Една нощ заспа. Присъни му се учителката по История. Но беше променена – превита, сбръчкана, съсухрена… И хем е тя, хем заприличва на бай Рангел Звеновода, който наскоро му намери приемлива работа. Бяха в час. Попитаха ги знаят ли къде е клубът на пенсионера. Едно дете с неясна физиономия вдигна ръка и отговори, че е в парка – между чинара и Здравната служба. После тя/той им зададе въпрос по предмета. Целият клас замълча. Тя/той застана пред черната дъска и заразказва:
„Онзи ден се събрахме в клуба на пенсионера. Чествахме Бабин ден. Сега му казват „Ден на родилната помощ“. Насядахме на дългата маса. На тесните ѝ страни двете акушерки се кипреха като председатели. Поздравления, цветя, подаръци… Както се казва: пийнахме, хапнахме. Отпуснахме душици и езици. По едно време гледам мохабетът се изчанчи – всяка си говори със съседката по маса за каквото ѝ хрумне. Станах, ударих две бутилки една в друга. Млъкнаха. Предложих от уважение към жените, разродили почти целия град, да ги изслушаме какво ще кажат.“
Сънят свърши тук и Кънчо се събуди. От неудобната поза (заспа седнал) лявата му половина беше изтръпнала, чувстваше врата си като прекършен.
Цял ден мислите му се въртяха около съня. Разсейваше се, изнервяше се. Работата му не вървеше. Какво ли означаваше този двоен образ, този разказ, приписван на учителката му отпреди 20 години, но изпълнен със стила на Звеновода?
На следващата нощ, въпреки двете кафета, сънят отново го обори под Чинара. Отново се появи двойният мъжко-женски образ и продължи разказа за тържеството в Деня на родилната помощ:
„Дадохме думата на двете акушерки. Очаквахме с предимство да започне старата акушерка, но първа заразказва младата, действащата: „Тази пролет идва при мене една булка от Махалата и аман-заман да ѝ намеря лекар за аборт. Ама веднага изтъква, че нямала за момента пари. Като нямаш пари, ще донесеш нещо друго! – и на шега, и на истина ѝ казвам. Какво друго – пита тя. Яйца например. И яйца нямаме. Освен да ти донеса яйцата на мъжа ми!“ Изпопадахме от смях. Щяхме да се кискахме още дълго, но старата акушерка се вдигна от стола, измести го с тропане и ние стихнахме:
„Сигурно не знаете, защото само с много близки съм споделяла, че през 30-годишния си трудов стаж в Здравния дом не съм имала никакъв инцидент при разраждане. Началниците ме питаха, очакваха да ги светна по въпроса. Късмет! – казвах им. Но криех една подробност за мой дядо, учителя в родното ми село. Беше обявен за опасен „враг на народа“. Ако бяха я научили партийните секретари, можеше да ме уволнят.
В един мрачен ден, бях четиригодишна, закрепиха на съседската ограда побита на кол партизанска глава. Изживях първия ужас. Вторият се случи, когато дойде новата власт – хвърлиха в кладенец дядо ми, недоразстрелян. Бил се е свестил, започнал да се изкачва нагоре. Палачът на пост видял главата му да се подава над зида и го намушкал. При ражданията за тези събития ми напомняше появилата се бебешка главичка. В себе си се молех: „Господи Боже, Татко наш, пази я от подобни жестокости!“ Вярвам, бях чута!“
Сякаш обзет от ужасите на старата акушерка, Кънчо се събуди.
Разтърка очи, видя олющения гръб на чинара и си спомни какво дебнеше в малките часове. Нима многовековното дърво му пращаше данни?! Да, трябваше да разгадае двете поредни съновидения.
За съжаление, каквото и да се получеше, нямаше да е за някакво заровено богатство.
Прочетете още от Веселин Д. Делчев тук.