Авантюристичният и самотен живот на Виктор Сегален, позабравен днес френски поет, роден през 1878 г., прекъсва внезапно през 1919 г. в бретонската гора Юелгоа – намерен е убит с „Хамлет“ в ръка. Флотски лекар и археолог, етнограф и писател, Сегален е оценен и разбран едва след смъртта си. Критиците го определят като „певец на имагинерното“, „поет на необичайното“, като „мечтател–визионер“.
Силно пристрастен към древната китайска цивилизация, Виктор Сегален се дистанцира от декоративния екзотизъм на модния в началото на ХХ век Пиер Лоти („Мадам Пеперуда“ или „Мадам Бътерфлай“), от повърхностния ориентализъм на Клод Фарер („Пушачи на опиум“) и дори от Пол Клодел, който според него е бил „прекалено свързан с френската традиция, за да може да проумее какво е това Изтокът“. Защото Сегален е лудо влюбен във всичко китайско и обожава китайския ритуал, като предпочита да описва не обекта, а ефекта, който той предизвиква у „смутения и очарован зрител“.
Автор на либретото на ненаписаната опера „Орфей, кралят“ от неговия прочут съвременник и приятел Клод Ашил Дебюси, той създава и два символистични романа, вдъхновени от цивилизациите на Китай и Нова Зеландия (маорите). Всъщност той познава и пише за цяла Азия (Тибет, Индия, Япония), Полинезия.
Немалко от силите си Сегален посвещава и на художествената критика и история – интересува го преди всичко изкуството от епохата на династията Тан в Китай. Но все пак световната си слава дължи на поезията. Основното му поетично съчинение е сборникът „Звезди“ (1912), публикуван първо в столицата на Китай в годината на провъзгласяването на републиката от Сун Ят Сен (1912).
Тези стихове, вдъхновени от любовта, живота, бъдещето и миналото, реалното и въображаемото, възвишеното и земното, са поетичен израз на философско- теологичния синкретизъм на Лао Цзъ. За Виктор Сегален Китай е истинската духовна родина, в която поетът–синолог през целия си живот е искрено и дълбоко влюбен.
СКРИТО ИМЕ
Истинското Име не е това,
издълбаното върху златната плоча
над портика, върху който записват делата ни,
нито пък онова, дето учудено го мълви народът.
Истинското име не можем да прочетем дори в Палата
или в градината, то си остава скрито под водите,
под свода на акведукта, където всеки ден утолявам
жаждата си.
Само при голяма суша, когато гръмне без дъжд,
когато пресъхналите реки се превърнат
в ручеи.
Когато пустотата долази до сърцето, а сърцето
го погълне пустотата – там, под небосвода ще
стигнеш Името.
Но вълните ще се отдръпнат, а животът изведнъж
ще замре – буря страшна ще се по-страшна и от
Името!
МОЯТА ЛЮБИМА
Моята любима е добродетелна като водата,
прозрачна е усмивката ѝ, плавни като речни вълни са
движенията ѝ, кристален е нейният глас
и ангелски песни изтичат от него.
И понякога – без да го искам – през очите ми преминава
пламък. Тогава тя, любимата, знае как да го разпали:
излива вода върху нажежените въглени.
Моята жива вода вече е покрила земята! Тече ли, тече
и бяга от. Ожаднял, аз оставям всичко и хуквам
да я догоня.
С дланите си правя черпак. С разтреперани ръце събирам
водата – към жадните си устни я поднасям
и бързо я поглъщам.
ЛЮБОВ
Опитах всичко на този свят, но любовта
си остана същата.
Отделих славея от храстите: сложих бараж
пред потока,
да спра ромона му чист…
Опитах всичко, но не успях.
ВЪЗХВАЛА НА ОТСЪСТВИЕТО
Аз не желая да бъда видим, да се явявам от плът и кръв,
нечакан, или да властвам със силата
на името и личността си.
Не искам да се вслушвам в цезурите на гласа ми,
да чувам виковете на бунтарите или словата мазни,
лицемерни на престъпните ни властници.
Аз управлявам с властта невидима на своето
отсъствие. А моите дворци – на брой са точно
двеста и петнадесет, са приютили единствено
вечно изчезващите ми следи.
И музика тържествена възпява сянката ми,
докато придворните отдават чест на празния ми
трон, а техните съпруги оценяват
като висока чест нощите, в които
аз благоволявам да ги посетя.
Да, аз подобен съм, не, дори съм равен –
на духовете, които не може да прогони никой,
защото просто са невидими и неуловими..
И никакво оръжие или отрова
не може да ме порази!
ТИБЕТ
Къде е Този край, Земята, къде е Центъра,
и Обещаната страна къде е?
Пътува Пътника, върви – не го изпуска от очи
Всевишния.
Къде е онова, което наричаме със странни
имена: Непемако, Поюл и Падма Скот,
Киас, Падма, Бекор?
Що за несвързани и твърди думи!
Кажи ми, скитащи монахо, проговори, не се ядосвай:
Азиатидата, изплувала къде е?
Обиколих аз много пъти потъналите нейни брегове.
Човешки крак отдавна там не беше стъпвал,
нито пък птичка бе пропяла или сърце туптяло.
Кажи: къде е дъното? Върхът къде е, в апотеоз издигнат?
а Любовта възвишена къде живее?
Кога ще я почувствам, как ще я позная?
Може би тя е там, където Бог се ражда
всеки миг и ни владее?
Дали е в теб самия, или е нещо по- голямо и
по-високо от теб, Тибет. Империя единствена!
Къде е огнения ад на твоето Творение
непостижимо?
Място на знание и слава, на обич безгранична…
Къде ли е и моето царство земно?
С ОСТРИЕТО НА МЕЧА
Ние, всички, на нашите бойни коне минаваме през тези
ниви. Но нито ги сеем, нито ги жънем.
Просто ги тъпчем…
Ние не се научихме да издигаме нито крепости,
нито храмове. То откъдето минем, всичко рушим, опожаряваме.
Просто опожаряваме…
Ние зорко пазим нашите жени – те са от благородно
потекло. Но срещнем ли чужди жени, ние ги отвличаме.
Просто ги отвличаме…
Нашият печат е острото копие, нашата парадна одежда е бронята,
нашата коприна е от конски косъм. Другата, истинската,
нежната я продаваме.
Просто я продаваме….
Живеем без граници, без имена, не царуваме, само
вървим напред. Бием се, воюваме, Завладяваме с острието на меча си.
Просто само това умеем…
ЗАГАДЪЧЕН ДЕМОН
Народът, без да се чуди, го слави. Довежда
сирачетата, зове го, после го отблъсква.
Пада три,
пет, шест, девет пъти на колене пред него.
Сякаш познава добре вкусовете
на Духа- укротител на
платната или осемнадесетте имена
на маймуната,
която довежда дъжда,
пречистващия дъжд на Надеждата.
Биографична бележка, подбор на стихотворенията и превод от френски език: Огнян Стамболиев