Романът „Ангелът и Яков“ е част от една вече солидна художествена литературна продукция за българския Преход след 1998-а – изключително проза от България и задгранични български автори. И мисля, точно жанрът „бурлеска“ подхожда за този поглед на Георги Ганев към началото на Прехода. Романът крие голяма доза автобиографизъм, а читателите от родния му град Габрово вероятно лесно биха идентифицирали места, хора и събития. Това не е важно, защото с еднаква сила бихме припознали тази действителност във всеки един български град. Политическото и общественото от първите години на демокрацията е пречупено през личните гледни точки и съдби на трима главни герои – Цацата (Цветан, Цецо), Дон (Дончо) и Джиджи (Ей Би Си), а събитията са фокусирани в/около един мутренски бардак („Ла Пиаца“), каквито имаше (и има модифицирани) във всяко градче – антипод на кръстопътния Йовков Антимовски хан. Разбира се около тях гравитират и други, второстепенни, но достатъчно колоритни герои – директорът на провинциалната болница, посткомунистът с прякор д-р Брежнев, „демократът“ депутат Даниел Петрофф, циганинът Чичо, далавераджия с цветни метали и вторични суровини; шефът на психиатрията д-р Наумов, бръснарят Добрин Перчемлиев, Рени, Соня, Желирания, комисарката Павла Корчагина и т.н. Структурно романът е изграден от глави, които редуват тези трима основни герои с вмъкването на още един – Ангелът (бащата на Дон). Важен структуроопределящ момент в наратива е имплантирането на абзаци с вътрешна реч на героите или ремарки (предадена в италик и без препинателни знаци), която поставя в личен контекст разказа и показва отношение към събитията и другите герои. Развитието на романа-бурлеска напомня играта карамбол – едно непрекъснато усложняване на отношения и връзки, които се преплитат и пресичат динамично и понякога трагично. Въпреки привидната на места бъбривост, романът спазва една устойчива композиционна схема с постоянно повтарящи се елементи от разказа.
Бурлеската позволява на автора да смесва тъжното и сериозното със смешно-комичното, пародията, гротеската и абсурда; да ни представи едно вариете от герои и антигерои, олицетворяващи духа от началото на българския Преход – микс от цинизъм, духовна и социална деградация. Историята казва, че подобни произведения се раждат в гранични обществено-политически състояния: филмът „Кабаре“ на Боб Фос отразява времето във Ваймарската република през 1931 г. преди идването на национал-социалистите на власт. Дадаизмът от 1916 г. събира много ветерани от Първата световна война и те изразяват в някаква форма своя протест срещу войната и световния ред. Всъщност на граница на епохите обикновено се раждат авангардни естетически движения и течения, школи, които отричат – съществуваща естетика, социален ред и пр. Въпреки че бурлеската в развоя си е доста разнопосочна и по-скоро клони към декаданса, особено с последния едноименен филм-мюзикъл на Стив Антин от 2010 г., но това по принцип отразява желанието на публиката към забавление в модерния съвременен свят, към комерсия в изкуството. Книгата на Георги Ганев, спазвайки външно традициите на бурлеската, опитва да съчетае драматични житейски послания със забавление, казано иначе да предаде съвсем близката ни история като смешно-тъжен епизод от обществения разпад и първоначалното натрупване на капитала.
Да не забравяме и уточнението към жанра: „или класови предразсъдъци за гравитацията“. На с. 362-363 Цацата говори на Джиджи буквално: „Само недей да въздишаш така, минути преди началото… И край на класовите предразсъдъци! Тука правим пари! Това в края на краищата е едно просто преодоляване на гравитацията… Това е животът! Другото са предразсъдъци. Реалното са парите, а от гравитацията не може да се избяга…“ Думи, изречени със сатирична гримаса и към новото политиканстване и изборен процес, превърнат във вариететен театър, цирк, пошло шоу и предизборно кабаре „Ла Пиаца“.
А Ангелът и Яков, тези митични персонажи? Заигравката с митологията не е нова за литературата – през 2012 г. Патриция Николова издаде своята стихосбирка „Яков и Ангелът“, но при нея библейското или сюрреализмът са предпоставка за изграждането на една интимност, съществуваща в хармония с някаква парадоксална реалност. Борбата между богобореца Яков (бодигарда Дончо, Дон) и Ангела (бай Ангел, баща му) в романа на Ганев е фиксирана в стила на бурлеската, за да подскаже, че бащите убиват децата си (волно или неволно), както всяка революция изяжда децата си. „Борбата на Яков“, този рефрен на разказа, идващ от Библията или великите художници (Рембранд, Дюре, Дьолакроа, Рьорих), но засягаш нас, съвременниците, е основният въпрос в романа. Защо е нужна тази борба, кой виновен? (На финала Лука отговаря на Джиджи: „Това не е борба за утвърждаване на силата, а борба за тържество на вярата“.) Вечните въпроси за жертвите и идеалите, за опрощението и греха, за миналото и вината. И както всяка добра книга, тя не отговаря на въпросите, но дава надежда. Надеждата, че сме живи, че „Мама ще може да тича…“. Да , Соня, като онази Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание“ на Достоевски.
Георги Ганев, „Ангелът и Яков“, изд. „Потайниче“, С., 2017.
Книгата излиза по проекта „За буквите“ на Ангел Колев от Филаделфия, САЩ. Представяна е в България и в САЩ.
Автор: Владимир Шумелов
Още от автора можете да прочетете тук.