„Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ на Николай Стефанов
Николай Стефанов (1978, В. Търново) е български писател, преподавател, поет, актьор, сценарист. Завършва Езикова гимназия „Проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град (1997). Следва философия две години във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее в Чикаго, САЩ, от 1999 г. Там завършва образованието си по социология. Преподава в Трайтън Колидж в Чикаго, като до 2010 г. води и часове по творческо писане. Участва в три филма в САЩ. Издава няколко книги – с поезия и белетристика. Дебютът му е интересен и обещаващ: „До Чикаго и отЗАД: из аналите на една млада емиграция“ (ч. I, 2011), която е филмирана в САЩ (реж. Емилия Узунова, премиера на 10.05.2013 г. в Patio Theater в Чикаго); през 2013 г. излиза ч. II на „До Чикаго и отЗАД“; книгата е етикирана като „скандална“, героите й, няколко поколения емигранти, са събирателни образи, но историите и разговорите са реални. Член на Съюза на българските журналисти. Зам.-председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго, Илинойс, САЩ (до 2019 г.). Журира и редактира сборник от конкурса на Салона в Чикаго „Изящното перо“ (2017). В САЩ публикува на български още книгите: „Стефанова поезия в изблици“ (2011); „Капсъзин“ (2012); „Кулинарна поезия“ (2014); „Криворазбраната емиграция“ (2015); „Изповеди на поет“ (2016); „Шункаха“ (2016); „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ (2019); публицистичната „Български език – спорни казуси“ (2018).
Темите на писателите ни зад граница неизменно са свързани родината.
Писането на Николай Стефанов интепретира изключително емигрантската тема, но това, да направим необходимото и задължително уточнение, не е емигрантска литература. Или да използваме думите на Димитър Динев: „Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, откъде накъде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието“. (Интервю на Бисера Дакова с писателя, в. „ЛВ“, бр. 25, 9–15.07.2008 г., с. 11). В разговорите си с Николай Стефанов винаги съм оставал респектиран колко много (и в някои случаи повече и от мен, от доста великотърновци) е осведомен по родните и регионалните проблеми и личности. И това не е случайно, защото през годините зад граница той винаги е поддържал живи контактите с родното място, винаги е пристигал тук по няколко пъти в годината. (Да не забравяме и новите технологии, които превърнаха света в „голямо село“.) И писането му, без да е сладникаво-носталгично и споменно, отразява именно тази жива връзка с България и родното място, приятелите и проблемите на страната ни. Важен в случая е и погледът „отстрани“, който често се оказва по-обективен, вроденото писателско „любопитство“.
Последната му книга – романът „Гяури от ново време (Търновска Коледа“), както и останалите е издадена в САЩ. За разлика от повечето му предишни книги, които са свързани изключително със събития и факти, засягащи няколко поколения наши емигранти в САЩ, тя е фокусирана върху България днес и по време на първите години на Прехода. Повечето му книги се опитват да „разбият табуто за емигрантите“ (по собствените му думи). Табуто за „успелите“ българи, за постигането на „американската мечта“; авторът прави опит за отразяване на цялостния живот на нашата емиграция „там“ за разлика от живота „тук“ (а за начина, по който го прави Н. Стефанов, определено се изисква и смелост); опитва да отрази психологията, бита, начина на мислене и манталитета на българина, в частност зад граница и в паралел с тези понятия в България (вероятно поради това се появяват и негови заглавия-реплики към известни от класиката ни творби и автори). Заглавието на новата книга също репликира класиката – книгата на Л. Каравелов „Българи от старо време“ (в новите модерни времена българите вече са се изродили в „гяури“ в родината си и извън нея). Тя също претендира да изговаря/внушава истината (и само истината), но и да бъде превантивен щит срещу заблудите на сънародниците ни, емигрирали в САЩ. В сюжетно отношение този роман визира мутренските години в България. Ето първото изречение след „Пролог“-а: „Малко преди Коледа на 1998 година бе застрелян Иво Карамански“. Разбира се, разказът тече в два времеви хоризонта: края на 90-те години в България и 20 години по-късно, когато героинята Мария Елмазова се връща в родината си от Лас Вегас. Не е стъпвала в нея две десетилетия и има определена причина за това. Най-важната е нейният баща, когото към края на текста тя посещава в Бургаския затвор. Баща й е бивш бизнесмен от кръга на мутрите, но държи поне външно това да не е така. От Велико Търново е (откъдето и подзаглавието, уточняващо мястото и времето на действието). Основната част на текста е ретроспективна. Първата част на романа визира отношенията в мутренския великотърновски кръг, който експресно се събира след смъртта на Кръстника в заведението на Митьо Пищова в Арбанаси (къде другаде) – тук са шефовете на „Корона инс“ Минчо Минчев, на „ВИС-2“ Рашко Рашков – Слепеца, на „СИК“ Димитър Виденов – Дивия, сводникът Тошо Недялко – Ривиерата и пр. „играчи“ на 90-те. Бизнесът трябва да се преструктурира, но Атанас Елмазов решава да се оттегли от съвместния си бизнес с Велизар Ганчев, който държи да се запази статуквото досега. Някъде по това време решава да изпрати дъщеря си Мария в САЩ. Във Втората част Мария вече се е прибрала във Велико Търново, 10 дни преди Коледа. Прави своите визити из града, ходи по култови за града заведения, среща се с познати и приятели, като установява промените в родината (и в себе си) през изминалите 20 години. Това е вид културен шок, свързан с настъпилите промени в България – дори и в материален и физиологически смисъл. Тук има и носталгия, но от друга страна можеш да оцениш дребните детайли в ежедневието, които българинът тук не съзнава и не забелязва; и в това време да забележиш чувството на малоценност на същия този българин – еднакво и тук, и зад граница. От ретроспекциите разбираме, че Атанас е продал свое заведение на завърнал се от САЩ емигрант на име Дрипата, но мутрите го пребиват, а след това го убиват и подпалват в дома му. Следват и други убийства. (Особено ефектно и кръвожадно е това на Рашо Слепеца, извършено от Терминатора на хълма Света гора, както и изнасилването на приятелката на Мария Таня и сетнешната ѝ съдба.) Мария си спомня и времето от Езиковата гимназия, връзката си с Манола, разпивките, изневерите, недоверието и омразата за това, че е дъщеря на мутра, поради което се ползва с предимство. А след това идва университетът с приемните изпити, корупцията. (Тук се намесва и името Красимир Балъков.) И както предсказва врачката на Манола, Мария заминава за САЩ на специализация. Всъщност бяга в САЩ при приятел на баща й срещу пари – освен всичко и заради слуховете, че е дъщеря на мутра и заради страха на баща ѝ нещо да не ѝ се случи. В САЩ прочита заглавие в медия: „Търновски бизнесмен заподозрян в убийство на съдружник“. Това е баща й Атанас Елмазов, а убитият при катастрофата с джипа си е съдружникът му Велизар Ганчев. В последната глава Мария се среща с баща си в Бургаския затвор, където излежава доживотна присъда по делото за Велизар. В Епилога тя е отново във Вегас. Финалът е шокиращ, но ще спрем дотук. И мисля, че внушението е за отворен финал, въпреки последното изречение на романа: „Наско Елмазов приключи, а с него бележеше края си и цяла една епоха“. Подозирам, но и знам, че текстът на романа е значително редуциран. Причините, ако питаме автора, са от редакционен характер, в името на динамичния сюжет и да не разсейваме излишно драгия читател, все пак в началото на 21. век знаем как се чете. Но не са изключени и други, от пара- и екстралитературен характер.
Както и да е. Ситуацията от 90-те е добре позната на българските читатели, макар че повечето вече дори не си я спомнят добре, сменят се и поколения. Николай Стефанов обаче помни. Детайлен и смислен художествен анализ на случилото се, особено в град, за който се твърдеше, че е встрани от тъмните мутренски сюжети. Особено за автор, който от 20 години живее и работи в Страната на неограничените възможности. Някои от предишните книги на автора бяха скандални или на границата, защото рушаха митологията около нашата емиграция в САЩ, притворността и стремежа към постигане на лични политически цели на отделни хора и организации. Чест прави на автора, че „робува на истината“ (вж. мотото на книгата: „Философията ми е дала способността да говоря смело с всеки.“ – Аристип), че е разбрал и ни внушава следното: светът се е променил към добро, но в детайлите, външно, а нещата в своята същност не са се променили.
Тази на пръв поглед регионална история е заключеното от Пролога и Епилога кръгообразно пътешествие на героинята – протагонист на автора, в пространството и времето, към себе си. И това е една съществена характеристика на писателя зад граница – пътуването, пристигането, промяната (както пише Капка Касабова: „… в писането ми винаги присъства един мотив: движението и миграцията“). Но особено миграцията с присъщите ѝ теми за съхраняването или изгубването на идентичността, паметта и емоцията, предизвикани от хората и топосите, посттоталитарните травми, останали в съзнанието на не едно поколение българи.
Подобен род книги бихме могли да отнесем към общият мейнстрийм поток, в смисъл търсене на (остро)сюжетното, на динамиката, подчинявайки наратива на жанровото писане, за сметка на описателността и интелектуалната проза, отстраненото визионерство на третолична гледна точка вместо изкуствения психологизъм и фалшиво първолично философстване… Което едва ли прави книгата вторазрядно четиво, едно от многото за тъмните години на Прехода в България. Художествените внушения в романа произтичат от фабулата и естествения ход на действието и развитието на характерите на героите, като „журнализмът“ е сведен до мининум. Внимателни и обективни са наблюденията на писателя върху детайлите и действията на героите, а езикът често е пропит от сарказъм и ирония. Главната героиня се е „завърнала“ в Лас Вегас, където прави рекапитулация на пътуването си до родината. Спомня си, че неин приятел във Вегас ѝ казва, че „българите, прекарали дълго време извън родината, страдат от синдрома „Шоушенк“. Да го кажем просто – невъзможността на отсъствалите дълго от родината си емигранти да се впишат в свободното общество – както затворниците, пуснати на свобода след много години. Мисля, че Мария Елмазова не страда от този синдром. Просто защото в Америка нещата са същите, понякога по-рафинирани и прикрити, но същите. И хората – същите „гяури“ само че от „ново време“.
*Николай Стефанов. Гяури от ново време (Търновска Коледа). САЩ, 2019.
Автор: Владимир Шумелов
Откъс от романа на Николай Стефанов „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ тук.
Прочетете още от Владумир Шумелов тук.