Крачка към преоткриването на Матвей Вълев
Безспорно фигурата на писателя Матвей Вълев (роден като Димитър Христов Вълев на 21.01.1901 г. в Ямбол) и днес, повече от 75 години след предполагаемата му смърт по време на Втората световна война (края на 1944 г.), продължава да бъде донякъде периферна за научните изследователи на българската литература; все още определян като „самобитен“, „екзотичен“, „забравен“, „космополит“, „скитник“, бохем с приключенски и авантюристичен дух и пр., писател преминал разделителната линия „ляво“ – „дясно“ (наречен след преврата на 9.09.1944 г. писател, поддал се на „фашистки влияния“, заради участието си във в. „Щурец“). Като изключим първото самостоятелно изследване, посветено на М. Вълев от съгражданина му, писателя Христо Карастоянов от 1982 г. „Матвей Вълев. Литературно-критически очерк“, всички изследователски текстове – статии, студии върху живота на автора и неговото творчество или в общи обзори и сборни критически книги в един продължителен период от 30-те години на XX в. до днес, когато името му е все още в периферията, а книгите му почти не се издават, всички те разглеждат не цялостно твореца, а дескриптивно изследват отделни негови страни. И все пак сглобяването на пъзела „Матвей Вълев“ продължава.
Книгата на Мая Славова е част от тази дескрипция върху писателя – отделни страни от живота и негови произведения през призмата на „спомени, писма, документи“, някои от които се публикуват за първи път. Тя продължава добросъвестно архивирането и систематизирането на житейския и творчески път на писателя, а по сравнителния метод чрез засичане на дати и събития от други архивни единици, спомени на хора и откъси от творби на писателя се изясняват някои спорни или неясни биографични моменти: „училищните години, въпроса с неговите псевдоними, заниманията му като студент в Берлин, за които се знае малко (например публикацията му в немско издание, свързана със състоянието на българския периодичен печат)“. Освен всичко друго – осветляването на неизвестни или спорни моменти от живота и творчеството на писателя – публикуваният архив (особено епистоларният), засягащ Матвей Вълев, ни представя и бекраунда на времето – българският бит на интелигенцията от 30-те години на миналия век, някои моменти от германския и бразилски период на писателя, както и от периода след 9 септември 1944 г. Други инструменти на изследването са публикуваните негови произведения от различни издания и периодика, изясняването на лични връзки и взаимоотношения (особено връзките му красивите Вера Лукова – художничка, и поетесата Елисавета Багряна).
Структурата на книгата обхваща глави, които хронологично описват неговия живот:
„Детство и юношество (1902 – 1919)“ – в родния Ямбол до 1904 г., в Пловдив (истинският град на детството му), в София (където семейството му установява, след кратки периоди в Пазарджик и Бургас, през 1915 г.). За обективният поглед върху събитията тук допринасят представените различни гледни точки, включително споменни текстове от М. Вълев от по-късни периоди. И ако спомените от детството са изпълнени с романтика и носталгия, то юношеството му подсказва неговият бъдещ път на неспокоен творец и бунтар – „Димитър Вълев така и не успява да завърши средното си образование, за ужас на родителите си“ (с. 24). По спомените на Александър Жендов, под въздействието на модерния тогава дух на анархо-комунизма, той се отделя от родителите си и живее и работи по българското Черноморие. Но, „така или иначе, той идва в литературата със солиден житейски опит зад гърба си“ (Хр. Карастоянов, „Матвей Вълев. Литературно-критически очерк“, с. 7).
„Веселата компания (1920 – 1923)“ е глава, която разкрива сатирично-хумористичния талант на писателя Матвей Вълев. Като сатирик и хуморист той дебютира във в. „Червен смях“ (бр. 17, 1920 г.). Прави се опит за изясняването на псевдонимите, с които публикува в „Червен смях“, сп. „Маскарад“, „Българан“„Жило“, „Жупел“ – „Матвей Босяка“, „Пролетарий В“ и др. (Хр. Карастоянов основателно поставя под съмнение участието му в „Червен смях“ именно поради отсъствието на псевдонимите му под приписваните му текстове, популярни до средата на 30-те години). След думите на изследователите на този период от живота му, следват откъси от един текст на самия М. Вълев („Литературен конкурс“, в. „Щурец“, бр. 507, 1942 г.), писан 20-тина години по късно, който ни връща носталгично-иронично към атмосферата на „Маскарад“. Публикуван е и откъс от хумористичния текст на Хр. Смирненски „Лунна вечер“ от онова време, засягащ отбиването на трудовата повинност от М. Вълев в периода 1922/1923 г., както и редица спомени на съвременници на Матвей Вълев и Смирненски, които доуплътняват фактурата на епохата през дружбата и сътрудничеството на двамата писатели. Смирненски си отива от този свят на 18.06.1823 г., а приятелят му Матвей се отправя към Берлин, където е брат му Вельо.
Хронологически следва главата „В Берлин“, която обхваща периода 1923 – 1930 г. Мая Славова проследява тези 7 години от живота и дейността на М. Вълев в Берлин, където той учи журналистика, а брат му Вельо – инженерство. И двамата членуват в НАРСТУД (създадено през 1924 г. в Берлин) – комунистическа алтернатива на съществуващото дотогава обединение на българските студенти в чужбина. М. Вълев пише в едноименното списание на сдружението, но и в редица други издания – в левите немски вестници „Rote Fahne“ (орган на ГКП), „Die Welt am Abend“, „Berliner Tagesblatt“ (с псевд. Heinrich Wolf), в „Звънар“, сп. „Пламък“, „Ведрина“ на Антон Страшимиров (България), в. „Съзнание“ (Детройт, САЩ) и др. В книгата на М. Славова са публикувани откъси от негови сатири в някои от тези издания: „Демокрация“, „Улиците“, „Последствията от едно интервю“, в които личи развитието на таланта на писателя Вълев, неговото двуезичие, премиващо в едноезичие („Отвикнах да пиша български брат!“, пише той в писмо до Тодор Боров). В това писмо е и признанието му за статията, която пише за сп. „Der Zeitungsverlag (38/1930), с тема състоянието на българската преса (неоткрита, за съжаление, досега). В Германия личният му живот преживява крах (жени се за германка, от която има дете, но се развежда), а като прибавим и материалните причини, авантюристичния му и неспокоен дух, лесно ще разберем защо през 1930 г. той заминава за Бразилия.
„Бразилия (1930 – 1934)“ е и заглавието на следващата, четвърта глава на тази книга. Там той се занимава с градинарство, сам описва орисията на българи от диаспората. Публикувани са откъси от „Гурбетчии“ и „И аз бях плантатор“ (невключени в отделни книги), както и негови писма до Тодор Боров и неговата несподелена младежка любов Женя Дюстабанова, които разкриват нови черти от интимен характер и мисленето му по онова време – чувство за самота, откъснатост от приятелска среда и културния живот в родината. Думите на Е. Багряна пък посочват неговите лични терзания и крушения в Южна Америка – несполучлив брак с жена епилептичка, син на име Валтер и пр. Ясно е, че той не би останал дълго в Бразилия. Последният печат в паспорта му, около година след раждането на сина, е с дата 30.09.1934 г. Графите женен и деца са празни.
„Отново в България (1934 – 1944)“. След близо 20-годишен емигрантски живот, Матвей Вълев се завръща в родината си (вж. в тази връзка емоциите на автора-емигрант в публикуваните откъси от разказа „На прага“). Завръщането е поставено в контекста на текущите обществено-политически събития в България след деветнайстомайския преврат през 1934 г. Политическата конюнктура е друга, друг е и Матвей Вълев. Вече е далеч от старите приятели-комунисти, а и започва да печата в десни издания, мужду които „Щурец“, „Златорог“, дори за кратко в началото на 40-те години редактира „Сердика“. Сведения за този период от живота му се откриват най-вече в кореспонденцията – особено тази на Александър Жендов с любимата му Анна Колушева (в книгата са публикувани само откъси от писма, в които се засяга името на Матвей Вълев). Представено е кратко животоописание на художничката Вера Лукова, с която писателят има любов. Публикуван е отзивът на Матвей Босяка „Пейзажът на Вера Лукова“ (в. „Нива“, бр. 8/1935 г.), документи от пътуването му с Вера в Европа. Вера и Матвей се разделят и причината е Елисавета Багряна (вж. повече в спомените на Петър Динеков, Соня Димитрова – съпруга на Змей Горянин, Милена Цанева). Отделно са цитирани документи за отношението на самата Багряна към твореца, човека и любимия Матвей Вълев, а картината е уплътнена и от кратки спомени, писма и др. на интелигенти от края на 30-те и началото на 40-те години – Христо Радевски, Кирил Кръстев, Мария Попова (съпруга на приятеля на Матвей Тодор Попов) и др. За живия и непринуден език на писателя, неговият хумор и ирония, който от всяка ситуация и независимо от мястото и жанра, „успява да сътвори разказ“ (с. 99), говорят писмото му до Т. Боров (с. 98-99) и разказът „Тих бял Дунав“ (в. „Щурец“, бр. 535, 1943 г.). Отделна интересна тема тук са писмата между критикът и редактор на „Златорог“ Владимир Василев и Матвей Вълев от четиридесетте години. Заслугата, разбира се, е на неуморната изследователка на живота и архива на Вл. Василев Евелина Белчева, която насочва авторката на книгата към безценния и пространен архив на Василев в ЦДА.
В годините на Втората световна война Матвей Вълев е военен кореспондент; първоначално заедно с художника Александър Жендов той е мобилизиран на турската граница в периода м. февруари – м. юни 1941 г. Публикувани са писма на Ал. Жендов до Анна Колушева (1941 г.), в които се описва военния бит и настроения от по онова време, но има и интересни интерполации в тях на Матвей Вълев до Анна Колушева. Следва поща на Жендов от 1944 г. от Троян и София и отново интерполации на Вълев, пълни с чувство за хумор, ирония и цветен език. Това потвърждават и публикуваните в книгата негови репортажи, намерили място във в. „Нашенец“ от 1941 г. (страницата там е уредена от Борю Зевзека, а художник е дивизионният военен художник Александър Жендов): „Граждани в ботуши“, „Поделение 210 спортува – картини от живота на нашите войници“, „Войнишко село“. Според документираните спомени на хора от Северозападна България от м. юли 1941 г. М. Вълев живее и работи във Видинско, което е експлицирано добре в очерка „Подслон за Матвей Вълев в Антимово“ (със съкращения, публ. във в. „Кооперативно село“, бр. 238, 10.11.1988 г.). Разбираме, че освен в Антимово, от 1942 г. до заминаването на Вълев на фронта през 1944 г. той живее, работи и твори в с. Слана бара, като оставя много добри спомени у хората, до които се е докоснал.
От ноември 1944 г. Матвей Вълев е доброволец на фронта, което е обект и на последната глава от книгата. От приложените документи разбираме за повиквателното за армията и т.нар. „евакуация“ на „цивилния [му] вещеви склад“ (бележка в „Щурец“), публикувано е и съобщението в пресата за смъртта му (в. „Мир“, 10.11.1944 г.): „Загинал е на фронта, в сражение с албански войски, под германско командуване, познатият писател, доброволец в наша дивизия, Матвей Вълев. Бог да го прости!“ (публикувано и подобно съобщение от тази дата във в. „Отечествен фронт“). С чувство на признателност е пропита и публикацията на Недялко Месечков във в. „Народна армия“ (бр. 8019, 1974 г.) по повод 30-годишнитата от трагичната гибел на М. Вълев, а непосредствено след гибелта му Елисавета Багряна пише стихотворението „Хълм“.
Разбира се, има и други мнения за неговата кончина, но надделяват тези за геройската му смърт в изпълнение на воинския дълг – това е и официално възприетата теза, макар че в книгата намираме и справката за него в Държавния военно-исторически архив (ДВИА, Ф. 39, оп. 3, а.е. 116, л. 128), където в графата „от какво е починал“ пише: „безследно изчезнал“. За да бъде докрай коректна, Мая Славова излага и интересната гледна точка на режисьора Иван Хлебаров, живеещ от години в Бразилия (Бело Оризонте) със съпругата си Ваня Перацо. Той прави документален филм за Матвей Вълев и в интервю по този повод („По следите на писателя Матвей Вълев в Бразилия“, Vesti.bg, 07.10.2001 г.) развива тезата, че писателят не е убит при засада в Югославия. В подкрепа на твърденията си той казва: „… роднините му тук, които ни разказаха, че приятелите му са си писали писма с него до към края на 60-те години. Те отрекоха да е загинал през 1944 г. Другата гледна точка дойде от неговия биограф Христо Карастоянов, който ни разказа, че през 80-те, малко преди да почине, поетът Христо Радевски, при едно литературно посещение в Ямбол, го повикал и на четири очи му казал, че Матвей Вълев не е загинал, живял е през 50-те в Кайро. „Ние, приятелите му, знаехме това“, казал Радевски…“ Има и трети факт, според Хлебаров, и той е свързан с подготвения за издаване роман на Вълев „Ферма в Сертон“ от изд. „Перун“, който изчезва през 1944 г. след бомбардировките над София; оказва се, че не е изчезнал, а е скрит от негов приятел (Павел Спасов), за не попадне в ръцете на комунистическия режим и ДС.
Толкова за хипотезите около кончината на Матвей Вълев. Книгата на Мая Славова работи с архиви и проверени факти, затова финалът е отворен, докато не постъпят доказателства в подкрепа на една или друга теза.
Книгата, която излиза с финансовата подкрепа на Министерството на културата, съдържа и един ценен последен раздел „Приложения“, в който документите, експонирани цветно, се публикуват за първи път. Тук ще намерим документи на М. Вълев от ученическите години, студентски документи от Берлин, включително факсимилета от писма, документи от Бразилия, документи от България след завръщането му през 1934 г.
Естествено, изследването на една толкова богата творческа личност с преинтересна житейска фактура, в момента е все още атомизирано, въпреки многобройните метатекстове и няколко отделни книги (за него или свързани с него), то е трудно и реално невъзможно. Предстои и относително цялостното представяне на книгите му, които наистина не са малко, на любознателната аудитория, на младите (в учебник по литература за XI. клас има едно изречение за М. Вълев: „От прериите на Аржентина (неточно – Бразилия – б.м.) Матвей Вълев донася екзотични сюжети и вечна проблематика.“). Предстои преоткриването му (може би подобно на Георги Божинов от Деян Енев), но знаеш ли, „твърде трудно е да се предвиди съдбата на книгите – това е много по-трудно за предвиждане от съдбата на хората“ (Емил Мишел Чоран). Тази книга обаче е още една крачка към приближаването на българина към този интересен човек и писател. Обективно, плавно и методично, на базата на архива.
Мая Славова. Матвей Вълев отблизо. Спомени, писма, документи. Изд. „Стилует“, С., 2019
Автор: Владимир Шумелов
Прочетете още от автора тук.