Владимир Шумелов е български белетрист, литературен критик. Роден на 20.10.1958 г. в Перник. Основно образование завършва в Станке Димитров (дн. Дупница, 1973), а средно – във В. Търново (СПТУЕ, дн. ПГЕ „А. С. Попов“, 1976). Дипломира се по специалността „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1982). Живее и работи във В. Търново. В началото на 90-те години на XX в. е асистент по Обща лингвистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, редактор в издателства. Един от основните организатори на литературния живот във В. Търново по време на Прехода. От 2013 г. е гл. експерт и координатор в Дирекция „Култура, туризъм и международни дейности“ на Община Велико Търново. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ (В. Търново). Един от учредителите на Клуб на дейците на културата – В. Търново (2016). В периода след 1990 г. има над 500 публикации: белетристика, публицистика, есета, преводи, статии, рецензии, отзиви в научни издания за хуманитаристика и сборници; редактор на книги от различни жанрове, автор на предговори към тях; редактор на юбилейни вестници във В. Търново („Гайда“, „Земята на българите“, „Велико Търново“, „Независимост“), автор и редактор на статии за енциклопедии. Публикува многобройни критически статии и белетристични текстове в специализирани литературни сайтове в интернет. Гл. редактор и редактор в различни културни издания: в. „Артфорум“ – В. Търново (1997 – 2002), алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ – В. Търново (от 1997 г.), в. „Литературен бюлетин“ – В. Търново (2013, 2017) и др. Гост-редактор на специален български брой на френското списание за новелистика „Брев“ (Brèves, № 58, 1999). Негови текстове са публикувани на френски, английски, сръбски, македонски език. Съставител на справочника „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ (изд. „НЧ „Петър Иванов“, Ст. Загора; изд. „Огледало“, С., 2019). През 2012 г. печели Втора награда в конкурса за Кратка проза на електронните списания „LiterNet“ (България) и „eRunsMagazine“ (САЩ – Канада) – разказа „Майната ви“; през 2013 г. – Втора награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема на Община Варна – разказа „Пътеката“; през 2014 г. – Първа награда за проза с разказа „Пърформанс на пчелата в полет, ден преди…“ в националния конкурс „Дървото на живота, посветен на Станка Пенчева (Стралджа); през 2015 г. – Втора награда в конкурса „Любовта в края на кабела“ на Фондация „Буквите“ – за „Разговорът“; през 2015 г. – Втора награда за разказ в Третия национален конкурс на сайта за литература „e-Lit.info“ и Община Троян „Любовен човек“ – за „Любов, отново“; през 2016 г. – Първа награда за разказ в конкурса „Атанас Липчев“ (Варна) – за „Фотоувеличение“; през 2016 г. Първа награда в конкурса „Дървото на живота“, посветен на Станка Пенчева (Стралджа) – за „Деветият кръг“; през 2017 г. – Втора награда в конкурса за Кратка проза на електронните списания „LiterNet“ (България) и „eRunsMagazine“ (САЩ – Канада) – за „Фотографията“, Трета награда в Международния литературен конкурс на Салон за българска култура и духовност, Чикаго, САЩ – за разказа „Тъндъртийф“.
Автор на книги с разкази и новели: „Двойно“ (изд. „Елпис“, В. Търново, 1994; Голяма награда за дебютна прозаична книга „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“); „Между Бекет и Аз“ (изд. „ПАН-ВТ“, 1998; изд. „Фабер“, 2003, В. Търново; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“); „И така нататък“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2007); „Каквото дойде. Четири писма за любовта“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2014); „Крадец на спомени“ (изд. „Потайниче“, С., 2019); на книги с есеистични и литературнокритически текстове: „Накърнимото“ (ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2004); „Цветните спомени на греха“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2009); „Лисица в кокошарника“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Pink Floyd. Елипси“ (изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Ще чакам дъгата“ (изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2017); съст. на „Биобиблиография на Владимир Шумелов“ (изд. „ДАР-РХ“, В. Търново, 2015).
ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ЛИ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ ТАКА, КАКТО МЕ ОБИЧАШ ПРЕЗ МАЙ?
… А после заваля топъл майски дъжд. Два чàса преди това свалях кръглите й слънчеви очила, за да не ни пречат. Очилата се изгубиха някъде. И аз с тях. Потънахме в тревата, където не отлепихме устните си цял век. Езиците ни изтръпнаха, превърнали се в парчета дърво; после смучехме последователно устните си, изследвахме подутините по телата си, а росата на желанието лягаше между краката ни. На десет метра встрани деца беряха жълти череши, но не ни виждаха. И ние, но аз ги чувах. По-късно вече не чувах нищо. Тя беше оглушала в момента, щом долепи устните си до моите. По телата ни пълзяха мравки и ние ги мачкахме помежду си. Любимите й щурци бяха онемели, глухарчетата пускаха ята от хеликоптери.
Целувах я навсякъде. Зърната на гърдите й бяха колкото детски юмрук, но по-корави. Целувах я до пръстите на краката и обратно. Изпразних се. Надявам се и тя. Благодарих й мислено. Сигурно не ме разбра, защото се бе ожесточила. Май не беше дочела Милър и Буковски. Аз бях, но полза нямаше.
Умората ме бе свалила години преди това. Релаксирах в движение. Буковски и Милър го духаха в дует, а аз си свирках; пиеше ми се бира от тенеке. Запалих.
– Спиш ли? – попитах я, без да вдигам главата й от гърдите си. Не, не спяла. И аз нямаше да мога да заспя при оня змей на педя от устните й. Гледаше го хипнотизирана. Използвах намалението, за да сложа ръката й върху него. Озърна се, въртеше очните си ябълки в различни посоки. Аз пушех, а вятърът навираше глухарчета-хеликоптери в очите ми. Искаше ми се да слушам Ози, „Джетро Тъл“, Ян Гилън, „Сага“, „Гънс“, Гери Мур, Рик Уейкман, „Флитууд Мак“, Джо Сатриани, Боб Дилън, „Уичбон Еш“, „Прокъл Харъм“, „Кингдъм Кам“, Алвин Лий, Нил Йънг, Джек Брус, Ерик Клептън, Марк Нопфлър, Робърт Плант, „Бед Къмпъни“, „Муди Блус“, Том Пети, Брайън Фери, Фиш, „Канзас“, „Чикаго“ или нещо такова…
„Ще ме обичаш ли и през декември така, както ме обичаш през май?“ – попита хрипкаво.
Децата бяха обрали всички череши по дърветата, глухарче не бе останало по стъблата, вятърът беше стихнал и се чуваше само учестеното дишане на двама в тревата, из която безмълвно пълзяха насекоми. Светът потъмня, звуците стихнаха и бяхме в пещерата. Съблякохме се. Влязох вътре и стоях век; после ни омръзна. Трябваше да релаксираме. Релаксирахме удивително бързо. Бях отново вътре. И тя. И аз. След сто години се събудихме. Бяхме същите, но нямахме нужда от релаксация. Спаси ни пещерата…
Искаше ми се й кажа: „Ще те обичам“.
… Срещу очите ми синееше екранът. Бях възбуден.
Посегнах към поредната чаша. Хвърлих вътре две кубчета лед, които започнаха да пукат, щом ги залях с уиски. Не бях прибирал бутилката в хладилника. Бях свършен. Бях свършил. На екрана блестяха думите: „Спаси ни пещерата…“. Смятах, че са велики. Не бяха. В стаята светеше само екранът, срещу него бях седнал аз с чаша в ръка; потъвах в тъмнината, мислех, че бях обичал за последен път; маркирах текста и го изтрих. После изпих питието. В тъмното зад прозореца просветваха първите декемврийски снежинки.
Скапаняк, дръж се, говорех си, докато триех с длани бузи. Хвани се в ръце. Тя гледа 86-годишен старец. Често стоят на верандата с изглед към морето. Тогава не чува телефона. Разполага със собствени помещения в огромната и пуста къща, телефон и екстри. Вече ми е изневерила, но по ред причини не иска да го прави вече. Би я докарало до трелакомията. Днес може би и мен. Желае ме и иска да имаме дете. Не ме интересува с кого е спала през тези четири години. Желая я и искам син от нея. Това искат мъжете. Един малък и пиклив син. И любовта й. Нищо друго…
Гърция е далече, Франция – още повече, за Америка не мисля. Искам да съм дебело западно прасе, отколкото хърбава българска мърша. Глупости. Отново ѝ казвам, че я обичам. След толкова години почти нищо друго не се ражда в главата ми като фраза. Понякога ми говори на гръцки. Дори ми пее на гръцки. Чувствам, че е горда. Така и не мога да свикна с това „Не-е-е“, което на български е „Да“. Скоро щяла да ходи на концерта на „Ролинг Стоунс“ на Олимпийския стадион. Завидях й. Когато се устройвала там, метяла стадиона, а вечерята й била домат, разделен на две с колежката й, хляб със зехтин и сол; спели на чаршаф на пода… Постоянно ме подканя да говоря. Каквото и да е. Иска да й изпратя книги. Обещавам, че ще й изпратя, – и моите. Не са много, казвам, но са добри. Напиши две думи и за нас, моли тя. Ще напиша, отговарям. Боже, ще напиша…
Прочетете още от Владимир Шумелов:
Интервю на Огнян Стамболиев с Владимир Шумелов
„90s“
„Писането“
Три кратки прози
Думи за „Ангелът и Яков“ на Георги Ганев
Думи за „Ще се видим пак“ на Свежа Дачева
Думи за „Времеубежище“ на Георги Господинов
Думи за „Крачка към преоткриването на Матвей Вълев“
Думи за „Гяури от ново време (Търновска Коледа)“ на Николай Стефанов“
Думи за „Лауреатите на „Южна пролет“ – 2020 г.“
Думи за „Записки от „прехода“ на Петър Динеков“
Думи за „Рамене и самоти“ на Боряна Богданова
Думи за „Година с тринадесет прозореца“ на Лилия Трифонова
Думи за „Ноемврийски балади“ на Олександър Димитров
Думи за „В печалния хан на дните“ на Мартин К. Илиев
Думи за „Дъното на Рая“ на Виолета Стайкова
Думи за „Неизплакани думи“ на Алберт Димитров
Думи за „Издигане“ на Виктор Иванов
Думи за „Повече от това“ на Иви Атанасова
Думи за „На дъх от лятото“ от Костадин Филипов
Думи за „Когато великани ходеха по земята“ на Мартин Касабов
Думи за „Дневниците на Ая“ на Яна Станкова