Представяме Ви откъс от „Жесток роман” на Владо Трифонов. Романът е в процес на дописване. Очаквайте го скоро!
ЗЛАТО И ДИАМАНТИ
Камината хвърляше дълги отблясъци по стените на трапезарията. Масата за хранене беше застлана със снежнобяла покривка, а по средата гореше огромна свещ. Четиримата сервитьори – нещо средно между войници от армията на Луи ХІV и комити от четата на Хаджи Димитър – се бяха изпънали като струни и чакаха команда.
Горун Кочев и Айтен седяха в срещуположните краища на масата. Отдясно на бизнесмена беше поставен звънец с дървена дръжка и пискюл, до него лежеше метална кутия. Той раздрънка звънеца и през отворения портал с ритуална походка влезе прислугата с пълни подноси. Четиримата сервитьори се разделиха на двойки, сервираха храната, напълниха чашите с вино и отново заеха местата си, в очакване на следващия звънец.
Цялата обстановка представляваше гротескна имитация на барокова изтънченост, която напълно задоволяваше представите на Горун Кочев за благополучие.
С изискан – според неговите представи за изисканост – маниер, той затъкна под яката си бяла платнена салфетка и вдигна чаша към Айтен:
– Наздраве! Че ме търпиш вече цяла година.
Двамата започнаха да се хранят, като бизнесменът хвърляше пълни с желание за близост погледи към своята сътрапезничка.
Мафиотът нямаше високо мнение за човешкия род. Още по-точно ще е да кажем, че смяташе човеците за мизерни същества, способни само да се оплакват от бедност и да си правят мръсно един на друг. Категоричното му становище беше, че е по-добре да ги няма.
Себе си причисляваше към онази малка част от човечеството, която заслужава да обитава планетата и да се радва на нейните благини.
Смисълът от съществуването Кочев виждаше в притежанието. Колкото повече притежаваш, толкова по-голяма е причината да си жив. Колкото по-малко неща имаш на разположение, толкова по-излишен и ненужен си. Затова изцяло се беше съсредоточил в притежаването на пари, хора, вещи и власт. Не се свенеше от нищо, за да ги получи. Амбицията му беше да се усъвършенства дотам, че да придобие власт дори над Рогатия и да го направи свой слуга.
Беше възложил на един художник да нарисува дявол върху платно с размер четири на три метра. Сам измисли сюжета: Сатаната е коленичил в краката му и раболепно целува ръката, която той, Горун Кочев, му поднася. На заден план се виждат познати лица от обществения и културен живот на страната.
Докато се хранеше си мислеше как, ето на, от един обикновен капитан от тайните служби, когото навремето използваха за услуги и доставки на големците, днес е седнал в собственото си имение, с отбрани ястия на масата, обграден от слуги, които са готови да изпълнят и най-откачените му прищявки. С него се съобразяваха от премиера до последния министър в правителството, а президентът го имаше за личен приятел и кумува на сватбата му. Вярно че след това Кочев се разведе и изгони жена си, но това не се отрази на отношенията с държавния глава, той остана негов кум, а връзките им дори заякнаха. Всички се страхуваха от Горун Кочев и макар официално да не заемаше държавен пост, той беше човекът, който имаше решаваща дума за назначенията във властта и раздаването на държавните поръчки.
И сега Айтен! Венецът на неговите притежания, нещо напълно различно от досегашните жени, към които отношението му беше като към предмети, предназначени предимно за развлечение и еднократна употреба.
Влезе му под кожата – как стана и той не разбра. Когато я изнасили, за да й покаже, че тя е едно нищо и че може да прави каквото поиска с живота й, още тогава почувства, че тази жена е необикновена и е добре да я запази за себе си. Няколко седмици по-късно вече беше влюбен в нея и обмисляше как да разкрие чувствата си, без от това да пострада репутацията му на господар, който не познава слабост и управлява с желязна ръка живота на другите.
Години наред беше обучаван да не изпитва никакви чувства към никого и във всеки човек да вижда първо „враг на народа”, чак след това всичко останало. Цинизъм и жестокост беше калъпът, в който го бяха наляли и там нямаше място за друго. С Айтен се появи непознато досега чувство, достатъчно объркано, за да предизвика неговото недоволство. От друга страна му беше приятно – дотам, че в първия момент се усъмни дали е истина. После се убеди, че няма измама и че присъствието на Айтен действително внася ново качество в живота му.
Непрекъснато измисляше начини да я зарадва с нещо и да я накара да го уважава. Убеди я да напише писмо на баща си, в което да обясни, че се е наложило спешно да приеме предложението на една западна болница, срещу отлични условия и заплащане, затова е заминала, без да се обади.
Нареди всеки месец известна сума да бъде изпращана до поискване в местна пощенска станция. Тези парични записи трябваше да уверят бащата, че дъщеря му се е уредила добре, щом намира начин да праща пари.
Гледаше я, седнала срещу него на другия край на масата, сериозна и вглъбена, и искаше да го приеме като близък човек. Искаше да го обича. Не помнеше откога не беше изпитвал такава необходимост. Бил ли е изобщо обичан от някого? Той самият беше ли обичал някого?
Каза си, че такива мисли никак не му подхождат, размекват го, а в неговата работа няма място за размекване.
Не спираше обаче да я гледа и тайно се възхищаваше на начина, по който тя се хранеше – бавно и безшумно, с изправен гръб и прибрани лакти към тялото, сякаш не идваше от планината, а беше отраснала в семейство на потомствени аристократи.
Възнамеряваше да я държи затворена до момента, в който тя покажеше някакви чувства към него и го приемеше с нужното уважение.
Смяташе, че напълно е заслужил да бъде уважаван заради човещината, която проявяваше към нея – откакто я беше изнасилил повече не злоупотреби с тялото й. Продължаваше да задоволява нагона си с многобройните жени, които бяха денонощно на негово разположение, но истината беше, че напоследък го правеше все по-рядко.
Пазеше сили за мига, когато тя самата щеше да поиска да легнат заедно. Убеден беше, че рано или късно такъв момент ще настъпи. Тогава щеше да я освободи от затворничеството и да й покаже онези неща от света на богоизбраните, за които другите не смеят дори да мечтаят.
Курорти, предназначени единствено за богаташи от неговия ранг.
Райски кътчета по земното кълбо, обитавани от хора като него, където простосмъртен не може да припари.
Стана, отвори кутията и извади колие с изящни листа и искрящи по тях скъпоценни камъни.
– Имам тук нещо специално за теб – каза той и тръгна към нея. Ритуално постави огърлицата на шията й, отстъпи крачка встрани и я погледна със задоволство:
– Много ти отива!
Върна се обратно на мястото си и продължи да я гледа. Айтен не устоя на изкушението и докосна леко с пръсти огърлицата.
– На 2000 години е туй чудо, да знаеш! Чисто злато и диаманти. Няма друга с такова на шията, ти си единствена – изрече той с нескривана гордост. – Половин милион виси на теб. Юесей долари, да знаеш!
– Не заслужавам…
– Заслужаваш, заслужаваш – прекъсна я великодушно той. – Красивите неща са, за да ги носят красивите жени. Коя, ако не ти. Така ли е?
– Така е – съгласи се Айтен след кратка пауза, като се опитваше да се погледне през неговите очи.
– Аз познавам безброй жени, но ти си специална. Така ли е?
– Така е.
– Добре се събрахме с теб – и двамата специални. Господ ни събра нас. Той си знае работата.
– Дяволът също – допълни тя тихо.
– Не чух.
– Казах: дяволът също.
– Права си, Господ е голям дявол! – захили се той. После се сети нещо, изръмжа заканително и се нахвърли на блюдата с ожесточение. Не се наслаждаваше на храната, а направо я хвърляше в устата и я гълташе, като намираше начин едновременно и да говори: – Няма благодарност на тоя свят. Само искат да лапат, да лапат, да лапат. Всичките ги държа в ръце. Министри, мазохисти… – докато мигнат съм ги смачкал. Чакали! Хиени! Идват ми едни възпитани, едни мазни. Интелектуалци били. Врънкат: дай туй, дай онуй. За изкуството било. Е, щом е за изкуството, добре, казвам. Аз обичам изкуството, а вие мен обичате ли ме? Селски тарикати, никакви интелектуалци! Хранилка им дай на тях и да плюскат на корем. В тази държава няма интелектуалци. Аз съм интелектуалец, че ги хрантутя: депутати, магистрати и вся осталная сволоч. А как ме гледат в очите само! Страх ги е да не ме ядосат! Че ядосат ли ме, прибирам черпака. Като в казармата. Ходила ли си в казармата?
Айтен беше спряла да се храни, а той не спираше да се тъпче и да приказва, без да забелязва диагностичния й поглед.
– Те и ония в Брюксел не са стока, но поне знаят английски. А нашите тикви дори руски не научиха като хората, панимаеш. Какво има? – улови той погледа й. – Станало ли е нещо?
– Не – поклати тя отрицателно глава.
– Имаш характер ти! Корава си. Затуй се разбираме. Нищо че те изнасилих. Извинявай. Нали нe се сърдиш? Кажи, че не се сърдиш.
– Не се сърдя.
– А така! Чакай сега да ти разправям. Един приятел от Щатите, голям капиталист, хубав човек, оня ден имал среща с борда на директорите, ядосал им се нещо, извадил пищова и заковал трима на място. Сетне се гръмнал в главата. Слаби са му нервите на Запада. Изнежиха се много. Не издържат на зóра. Трябва да ги понауча туй-онуй – разкърши рамене той, след което разпери театрално ръце: – Говорят, че държавата била моя! Мафиот съм бил, викат, най-богат съм бил, не знам си какво! Ами, моля, да станат и те най-богати, бе! Стига да им дам. Ще им дам, разбира се. Един в зъбите ще им дам – стана от стола и започна да се разхожда с ръце зад гърба. – Наркотици съм бил продавал, оръжие съм бил продавал, жени, не знам си какво… Ще продавам! Аз съм професионал! За мен няма срамен бизнес. Ама редно ли било? Редно е, щом носи пари. С тия пари аз бедните храня. Църкви, манастири, попове, попадии на мен чакат! Национално богатство съм аз! – продължаваше да крачи. – Панагюрско съкровище съм! – почука се с пръст в гърдите. – Ако още не са го разбрали, един ден ще го разберат – спря да се разхожда, хвана звънеца за дръжката и го размаха с всичка сила. – Донесете ми пурите! – кресна на замръзналата от страх прислуга.
Донесоха кутия с пури и дълбок пепелник, той взе една и почна да я мирише, като разхождаше бавно носа си от единия й край до другия, успокоявайки се от аромата. Поднесоха му снопче разпалени дървени клечки, смукна няколко пъти, задържа дима в устата, наслади се на вкуса с примижали очи и шумно го издуха към тавана.
– Варвари й трябват на Европа, варвари! Малко да я изнасилят. Да й вкарат малко енергия в задника. Че иначе хептен ще заспи – отново смукна и издуха дима със свистене. – Е, какво? Мафия ли съм? Искаш ли да ме видиш обесен? Кажи, искаш ли?
– Не искам – излъга Айтен.
– Лъжеш! Лъжеш ли?
– Не лъжа.
– Запомни едно от мен – тук всички мечтаят да са мафия. Всички мечтаят за пари и власт. Само че някои го могат, други не го могат.
– Аз не мечтая.
– И добре правиш. Инак само ядове на главата. Казах ли ти, че строя нова яхта? По-скъпа е от тая на брунейския принц. Сто души капацитет, подводница на борда, плюс вертолет. И устройство против ракети. Оня брунеец ще пукне от яд, казвам ти. Като я направят, натоварваме си телесата и тръгваме. Я на Карибите, я на Бермудите. Аз и ти тугедър.
– Телесата… Ами душата? – попита тя сякаш между другото. – Нея къде ще я оставим?
– Душата? Каква душа? Что ето? Пие ли се? Яде ли се? Могат ли да ни я сервират? – задаваше той въпрос след въпрос и хвана звънеца. – Донесете бързо две чинии с душа, едната да е малко по-препеченка! – заповяда на прислугата, която притеснено взе да се озърта. – Не ме ли чухте? Две порции душа искам, аламинут. С червен пипер и люти чушки.
Нещастниците напълно се объркаха, а Горун Кочев искрено се забавляваше. Погледна към стъписания персонал и махна с ръка да изчезват, след което се обърна към Айтен:
– Видя ли им физиономиите? Аз казах ли ти, че нито се яде, нито се пие. Ти: душата, та душата. Остави душата, тук виж – почука се той по главата. Чу се кънтене. – И тук – сви ръката си в лакът и си попипа бицепса. – Другото е бош лаф.
Прочетете още от Владо Трифонов тук.