Владо Трифонов е журналист, писател и кинодокументалист.
Завършил е „Филмови и театрални науки“ в Карловия университет в Прага, Чехия. По-късно специализира масмедии и сценарно писане.
Филмов, телевизионен и театрален критик, който пише за български и чуждестранни издания; публицист, автор на книги и десетки документални филми като „Хабери до поискване“, „Черна стъпка – бяла длан“, „Приказка от камък и дърво“, „Белият град“, „От билото на планината“, „Протести 2013“ и др. Неговите филми печелят награди на европейски филмови и телевизионни фестивали.
Носител на престижни награди за проза и поезия. Награждаван е и от европейски видео и фото конкурси. Получава и Отличителна награда (Recognition Award) за журналистика на Австрийската информационна агенция (APA) за 2009 г. – Writing For Central and Eastern Europe.
Преводач на творби на Вацлав Хавел, пиесите на Павел Кохоут и др.
Автор на романа „Суета, суета“, сборника с разкази „Куци ангели“, драмата „Играчът“, номинирана в първото издание на „Конкурс за нова пиеса на НБУ“ през 2017 г. и др.
В „Кадър 25” Ви представяме откъс от романа „Суета, суета“, за който неговият автор пише: „Във времена на „отвързани” нрави, една прашна и довчера поробена балканска държава се опитва да прогледне за нови светове и култури. Прави го с цената на лични драми и непримирими обществени конфликти, но и със запомнящи се примери за приятелство и творческа уникалност.”
А ето и самия откъс…
из романа „Суета, суета“
– Та казвам, че Бобчев е голямо прасе, щом уволни Пенчо. Пенчо Славейков е това, ей – не е лукова глава! А онзи нехранимайко го махна, за да назначи на негово място брат си. Прати болния поет, сакатия човек прати да се катери до четвъртия етаж на министерството. И то като какъв? – като уредник на училищния музей. Каква мерзост! Каква подла, гнила душичка
Гласът на Михайловски взе да набира сила и се наложи Вазов да го подсети, че са в кафене и наоколо има хора.
– Ти можеш ли да си представиш как се е почувствал Пенчо? И никой не се намеси да каже, абе, министре, къде се намираш ти, кучи сине?! Знаеш ли ти кого уволняваш, мизернико?! И аз не се намесих, а можеше и при Фердинанд да ида, да го помоля, ако трябва да го заплаша, да отмени заповедта. Затова избяга Пенчо оттук, дето мачкат всичко достойно и талантливо.
– Ще се върне…
– Унизиха го и го прокудиха.
– … тук му е на него родината.
– Няма да се върне повече, помни ми думата, Вазове. Няма да прости гаврата на фасулковците и на онзи русофил Бобчев, твоя почитател, главния фасулковец.
Вазов поиска да възрази, но Михайловски беше тъй увлечен в своето негодувание, че не забеляза жеста на писателя и разпалено продължаваше:
– И на нас няма да прости, на народа си, на приятелите си, че не го защитихме както подобава. Не умеем ний да ценим способните, мразим ги, обиждаме ги и им се подиграваме. Ако някой ден България изчезне от картата, то ще е само заради това. Най-вече заради това! – Михайловски се приготви да удари по масата, но се поколеба и уморено отпусна ръката си в скута.
Епоха на разкапалост! Век на душевно тление!
Ни Идеал – ни Идол! Свяст, блян, всичко е разбито!
В духа пресищане и скръб, а в разума съмнение!
Което беше светло, днес е в тъмнота обвито!
Михайловски не спираше да рецитира, а Вазов го слушаше с наведена глава.
– Казваш, че не ценим способните – започна бавно Вазов, щом Михайловски свърши. – А самият Пенчо дали ги цени? Не цени ли той предимно себе си? Не слуша ли той предимно собствения си глас? Ти, Стояне, не го ли защитаваш прекалено? Та точно Пенчо ме обвини в бездарие. Нарече ме хвалипръцко. Мен да нарече хвалипръцко и да не се засрами! Способните хора не обиждат другите, особено ако нямат никакво основание.
– Пенчо че е дръпнат, дръпнат е, но е талантлив, да не си кривим душата. „Епически песни” написа, „Сън за щастие”, „На острова на блажените”, все просветни творби, с широк кръгозор, майсторски, миришат на култура, на цивилизация – продължи да хвали приятеля си Михайловски.
– Творбите му миришат на цивилизация, но характерът му мирише на варварин. Иначе нямаше да говори такива неща за мен – опонираше Вазов.
– Какво чак толкова е казал?
– Как било заблуда да си мисля, че съм най-добрият български поет. Произведенията ми как смърдяли на пот и спарен въздух и как целта на живота ми била да ям печени агнета и да пиша глупави романи. На всичкото отгоре упрекна читателите, задето ми чествали двайсет и пет години творчески юбилей.
– Сещам се, каза, че са „тълпа идиоти”. Не одобрих тази негова стъпка и му го рекох в очите.
– Да говори и да фърля въз мен грозни думи – добре, ясно е, че го прави от завист и защото няма моята слава. Но да нарича читателите ми идиоти – това не разбирам. Нека да честват и на господина юбилей като моя, кой му пречи! Стига да го е заслужил.
– И ти си го засягал, признай. Написа, че поезията му е саката и куца също като него.
– Защото прекали с нападките срещу мен. Видите ли, той бил млад и модерен, аз съм бил стар и демоде. Стиховете ми били солдатски, опълченски били, какви ли не ги нарече. Така говори ли се? При това пред хората. Ако не си съгласен с нещо, ела ми го кажи насаме. Ако романите ми те дразнят, ако стиховете ми те дразнят, бъди честен да кажеш защо те дразнят. Недей да злословиш, че не били мои, че не били оригинални и че съм бил епигон на някакви европейски поети. Ами аз какъв съм, не съм ли европейски поет?
Вазов погледна събеседника си в упор, в очакване да чуе положителен отговор.
– Европейски си, спор няма – потвърди Михайловски.
– Питат ме защо съм го защитавал, след като толкоз неща е изрекъл против творчеството ми. Защото видях в него дарование, което трябва да бъде поощрено – затова! Насърчих го да продължава, да не спира да твори. Той за благодарност ме нарече стар херой, дето си придава по-голямо значение, отколкото има в действителност. Аз съм си бил придавал повече значение, отколкото съм имал! Не е ли това безобразие?
– E, понякога губи мярката.
– Понякога?! Ще ти кажа, драги Михайловски, че много често я губи. Аз съм стар херой! А той – претенциозен егоцентрик! В творчеството няма млади и стари! Има едни, дето го могат и други, дето не го могат. Възрастта е само число. Талантът е безчисленост.
Двамата млъкнаха и доста време останаха така, всеки потънал в свои мисли. Беше късен следобед, в кафенето бе уютно, а през големите прозорци на салона се примъкваше на топло последната светлина на мартенския ден…
Прочетете още от Владо Трифонов:
„Парижанки“
„Злато и диаманти“ (откъс от „Жесток роман“)