Вячеслав Куприянов е един от най-известните и превеждани по света съвременни руски поети. Роден е през 1939 г. в Новосибирск. Завършил е Московския педагогически институт за чужди езици, преводачески факултет, в отдел за технически превод и математическа лингвистика.
Поет, преводач, есеист, публицист, белетрист. Член на Руския ПЕН-център, на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на писателите на Сърбия.
Той е един от адептите и апологетите на свободния стих (верлибър) в съвременната руска поезия (заедно с Владимир Бурич, Арво Метс и др). Лауреат е на множество национални и международни награди и признания (в Италия, Австрия, Сърбия, РС Македония и др.).
Превежда предимно немскоезична поезия (Хьолдерлин, Рилке, Ерих Фрид, Хайнц Калау и др.). Автор е на голям брой поетически книги, много от които са преведени на различни езици – най-вече на немски, но също така и на английски, френски, нидерландски, полски, румънски, сръбски, хърватски, арменски, тамилски, бенгалски и др.
Поезията на Куприянов досега е представена в три книги с избрани стихотворения на български език – две в превод на Кирил Кадийски („Непозволено чудо“, 1987 и „Поезия“, 2006) и една в превод на Здравко Кисьов („Оазисът на времето“, 2000).
КРЪГЪТ НА ЖИВОТА
Детството мечтае за мъдростта
Мъдростта се бори за правдата
Правдата копнее за щастието
Щастието тъгува за мечтата
Мечтата се стреми към надеждата
Надеждата я тегли към вярата
Вярата призовава към съвестта
Съвестта потвърждава любовта
Любовта е нужна за мъжеството
Мъжеството търси женствеността
Женствеността чака майчинството
Майчинството възпява детството
ПЕСЕНТА НА ОДИСЕЙ
Когато моят кораб акостира на брега,
заедно с мене ще слезе и моята песен,
дотогава нея я слушаше само морето,
където тя си съперничеше със зова на сирените.
В нея ще има само влажни гласни звуци,
които ето така звучат в бледия превод
от езика на скитането на езика на завръщането:
Обичам те с хрипавия крясък на морските чайки,
с граченето на орлите, кръжащи над вмирисания дроб на Прометей,
с хилядоликото мълчание на морската костенурка,
с писъка на кашалота, който иска да прерасне в рев,
с пантомимата, изпълнена от пипалата на октопода,
от която всички водорасли настръхват.
Обичам те с цялото си тяло, което излиза от морето,
със всички негови реки, с притоците Амазонка и Мисисипи,
със всички пустини, въобразили си, че са морета,
ти чуваш как техният пясък се пресипва в моето пресъхнало гърло.
Обичам те с цялото си сърце, със светлината и зеницата на окото,
обичам те със земната кора и звездното небе,
с падането на водопадите и спреженията на глаголите,
обичам те с нашествието на хуните в Европа,
със стогодишната война и татаро-монголското робство,
с въстанието на Спартак и Великото преселение на народите,
с Александрийския стълб и Кулата в Пиза,
със стремежа на Гълфстрийм да затопли Северния полюс.
Обичам те с буквата на закона за гравитация
и с осъждането на смърт,
на смърт чрез вечно пропадане
в твоя бездънен Бермудски триъгълник.
* * *
Аз съм поет
на моя и на вашия свят
аз съм поет на любовта и враждата
между световете
и има свят
който минава през мен
с гигантските крачки на прогреса
засипвайки ме
с прахта на стария свят
и има свят
който минава през мен
в мимолетно възпоминание
за прекрасните мигове
практически неповторими
ето тези светове
минават през мен
без да забележат
че и аз се опитвам да ходя
притиснат
в самото сърце на света
* * *
В един сив ден
сред облаците аз видях
удивително синьо
парче от небето –
о тази дисперсия на светлината!
о спектрален анализ!
о моя чувствителна ретина!
о колбички за възприятие на цветовете!
о моя още неизбледняла очна леща!
о очен нерв!
о сиво вещество!
о нежен участък от кората на главния мозък
блажено в себе си побрал
парче от синьото небе!
о поразителна увереност
във възможността да предадеш
всичко това
с думи дискретни!
ЛИЦЕ
В моето лице
събрах лицата
на всички които обичам
кой ще ми каже
че не съм красив
* * *
Отражението на слънцето
в езерото
е по-голямо
от самото слънце
Брегът
на който ти стоиш
е по-широк
от вселената
УТРО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЖЕЛАНИЯ
Какво прозрачно утро
сякаш всички деца с аквариуми
тичат към морето
за да пуснат в него
златни
рибки
Гъмжи от желания
Трябва само да остарееш
и да хвърлиш
мрежата
ОТКРИТИЯ
Нощта отмахва от земята
крехката кора
на светлината
Денят разбива
тънката черупка
на тъмнината
Кой съзерцава тези минути
за да види
земята без обвивка
беззащитното небе?
Така покълват
попаднали в чувствителна душа
зърната на внезапни прозрения
за преживения ден
за преживяната нощ
* * *
Далече най-далече
дори на края на света
в някакво тридесето царство
зад седем печата
между четири стени
на затворена страница
расте самотно дърво
в речника на чуждите думи
О как тъгува то
по блясъка на светлината
* * *
В този край
небето е подвижно като море, и звездите
бягат по него, преливайки, като пяна.
Този край
е друго измерение на живота,
там думи оцветяват въздуха
със своя вкус и смисъл,
там по бягащите звезди
не може да се предсказва бъдещето,
и да се лети към тях е безумие,
като към мина със живак.
Там мрежите са по-надеждни от лодките,
огромните им бримки
са хвърлени в безсънни небеса
в очакване на нашите души.
В този край земята няма край,
и няма страх в душата,
и ако ние сме вече там,
значи тук
нас вече ни няма.
Превод от руски език: Роман Кисьов