***
Реших, че
това, което ме вълнуваше,
разместваше, раздвижваше,
опорните ми точки, всички митове
на цялото ми съществуване
не са ми важни вече.
Всички истини,
които бяха мои, се строшиха,
всички мъки станаха бивши.
Думите „Аз това никога…“
вече са излишни.
Колкото беше възможно,
промених се.
Рядко си измислям
за какво да страдам,
когато нямам нищо за правене.
Но щастието остава сложно.
Капризите на ума
шепнат: „Разстрадай се умишлено!
Няма друг път към смисъла.“
и „Не можеш да познаеш радостта,
ако не я изстрадаш предварително“.
Затова и до днес се улавям, че вярвам,
че щастието е пътят към щастието,
дори когато кървиш по него.
Краят на пътя обаче не ме облекчава.
Аз търся на какво да се порежа,
само да видя как раната заздравява.
Прочетете още от Габриела Манова тук.