Никита Станеску
ЕЛЕГИЯ ВТОРА, ГЕТСКА
Във всяка пещера се беше разположил бог.
И ако камък се откъртеше,
там бързо се явяваше и разполагаше
на мястото му друго
божество.
А ако някой мост се разрушеше,
веднага там заставаше новодошлият бог.
Понякога по пътя от асфалт се появяваше голяма
яма
и в нея настаняваше се ново божество.
Приятелю, недей нарочно или без да искаш,
да режеш днес ръцете или пък нозете си –
веднага върху раните ти още незараснали
ще сложат някой бог –
и ти ще трябва да се молиш
да бъдеш туй, което вече ти не си
и няма никога да бъдеш.
Борецо, ти се погрижи
очите си да не изгубиш,
защото бързо ще те занесат и ще те сложат
във орбита на някой бог.
Той ще стои спокоен, цял от камък,
а ние ще напрягаме души, за да го славим.
И ти, приятелю, ще трябва да се понапрегнеш
и да го славиш като големец.
ИМЕ
На Огнян Стамболиев
Завърнах се от война –
война с никого.
Донесох трофей –
стадо думи.
Да назова с тях моите стари места,
родни и още неназовани.
И тебе, приятелю, не забравих.
Донесох ти трофей –
от войната с никого.
Ново име за теб.
Бързо ми напиши,
ако от твоята война си донесъл
някое ново име за мен –
да се назова с него и аз.
Амин!
Марин Сореску
ОХЛЮВ
Охлювът залепи очите си
с восък,
скри глава в гръдта си,
сви се в себе си.
Над него остана
черупката –
съвършена материя –
опротивяла му отдавна.
Около черупката
дебне останалият свят,
създаден по закони,
които също са му опротивели.
А в центъра на тая
вселенска скука –
той,
охлювът,
е сам на себе си опротивял.
ЕТО НЕЩА,
разрязани точно наполовина:
от едната страна – самата вещ,
от другата – нейното име.
Между тях остава голямо пространство –
можеш да препускаш в него,
можеш и да живееш.
И ти се разполовяваш на две:
от едната страна – ти,
от другата – твоето име.
Случвало ли ти се е да усетиш
поне веднъж,
поне насън,
как върху твоите мисли
лягат други мисли,
как върху твоите ръце
лягат други ръце?
Някой те е разбрал за миг
и е проврял твоето име
през тялото ти,
с тих звън,
с болка –
като меден език на камбана
в пустота на камбана.
АД
Най-непоносимото в Ада и туй,
че трябва да понасяш
всички страдания
в пълна тишина,
за да се чува
как тлъстеят
праведниците
в Рая.
ТРЯБВАШЕ
Трябваше да се родим старци,
за да бъдем по- мъдри,
да решим по- добре съдбата си,
да познаваме пътищата.
Да бъдем млади след това,
да постигнем разцв
ета на силите си
и да влезем в царството на любовта –
вече съвсем млади.
Да се превърнем в деца
в рождения час на нашите деца
и те да бъдат по- големи от нас,
да ни научат да говорим,
да ни люлеят, преди да заспим.
И ние да станем още по малки,
малки като зрънце от грозде,
малки като зрънце
от мак.
Йоан Александру
В ОЧАКВАНЕ
Исполинска жена ражда в мъки
великан.
Цялата в пот –
като планети са капките.
А не може да роди
вече хиляди години.
В мъки страда тя
и детето.
Но не могат да се откъснат
един от друг.
И кой може да им помогне?
Толкова сме дребни
на тази нищожна планета –
ах, като мравки пъплим!
Падне ли върху нас
капка от нейната пот –
ще потънем!
В бездната ще изгнием.
В ПЛАНИНАТА
В планината девойките се задомяват рано.
Пристига от далече странен дядка,
прихлупил шапката си ниско над очите,
сватосва ги преди да се усетят.
Девойката завързва вещите си
във широка кърпа,
целува братчетата си и тръгва.
Родителите я изпращат вън, до ъгъла,
за бъдещето я съветват.
Усетило, че нещо става –
излайва кучето, синджира си задърпва.
Земята се разстила под нозете им.
Върви напред прегърбен дядката,
а по следите му – девойката пристъпва.
След тях нощта се спуска бавно от звездите.
През зимата се чува как мръзнат под студа елхите.
Джордже Албою
АНТИЧНО
Изгубена е битката!
Да можехме да се промъкнем
отвъд земята –
смъртта ни би останала
назад.
Безстрашни войни,
духът ми
напусна тленното ми тяло.
Отиде горе,
да се бие там с боговете!
А тялото ми тук
все тъй понася удари.
Къде сте, храбри войни?
Ще ви отпратя с бичове в полето,
земята да нашибате,
задето погълна алчно
нашите тела…
СПОМЕН ЗА ДЯДО
Място за четене
сред полето,
под небето –
надвиснало като триумфална арка
над главата ми.
Изтичат буквите и слизат на земята
от страниците на книгата,
измокрена от дъжда.
Жадно ги поглъщам –
както някога дядо ми е чел Библията.
С пръстите на нозете си
драскам по земята –
тъй както той е драскал
своите бележки
по полетата
на тази книга.
Адриан Попеску
БАНЯ
Франц Й., Франц К., Франц Х., се къпят в банята.
Първият Франц, императора, в мраморна вана,
в своята резиденция в Шьонбрун –
водата е нормална, двайсет и осем градуса.
Шест камериерки го чакат с меки хавлии.
Вторият Франц – в циментова килия,
прозорец с решетки, покрити с боя стъкла,
душ – доста хладен, таван нисък съвсем.
Ф. с тревога поглежда към вратата желязна.
Третият Франц, наел гарсониера –
доста удобна, приятна на вид –
лежи в емайлирана вана
и сините вени на ръката си той изучава.
Императорът в топлата вана обмисля
новините последни по държавните граници,
пита се:”Да подаря ли на малката Клерхен
павилиончето, дето е долу, в горичката?”
Франц К. побутва с крака си бос
хлебарката черна, тръгнала към решетката на канала.
Удря с юмруци вратата –
по- скоро дано се отвори.
Последният Франц рязко скача,
разкършва своето тяло на римски патриций
от епохата на упадъка, енергично разтрива гърба си
с груба кърпа и използва съответно бръснача.
С елегантен жест закопчава маншета си ляво,
слага електронен часовник, привежда
в ред и брадата си – същински фавн.
После излиза в града –
коректури в печатницата. Халба бира.
После кара се с някой.
Ала мислите му все там са – в топлата вана,
и в леглото уханно, с аромат на босилек и хвойна.
Египетска ладия, понесена от водите на Нил.
Там жена, или може би гроб,
който го чака…
ПРЕД ИЗГРЕВ АКО СТАНА…
Пред изгрев ако стана, до малката горичка
ще ида да потърся в тревата пресни гъби.
Тибула, чужденецът, подробно ми разказа
как да ги съхраня, да бъдат дълго свежи.
Далечен Авентин, квартал от моето детство,
където по фланелки мъжете вечер пушат
на малките балкони в квартирите си тесни.
Бедняшки Авентин, ленив и вечно бързащ.
В халати на цветчета, пред изгрев слънце,
жените ти грижовни на спящите момчета
наместо кръстче, връзват от жилището ключ.
След трета нощна смяна, изпълнена с тревоги,
те вкъщи се прибират сред шум на камиони.
Пълни с разочарования…
Но ако стана рано, аз вярвам ще открия
в тревата, още влажна от росата, гъби ароматни.
И паяжинки нежни по тях ще се люлеят –
воали леки на спящи хубавици.
Ще ги издърпам леко
от здрача на съня им…
Матей Вишниек
ДНЕС МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ…
Днес можеш да останеш вкъщи –
казваше татко, –
можеш да си починеш и ти,
ако искаш вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Днес можеш да не идваш на учение –
казваше сержантът, –
можеш да останеш тук,
да се пошляеш и ти,
ако пък искаш – вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Сега ще бъда твоя, –
прошепна любимата, –
чуваш ли, ще бъда твоя!
Ти само вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума…
ЗА МОЕТО ТЯЛО
Какво е това? Какво е това? –
викат инженерите,
бръкнали до лакти
в моето бездънно тяло.
Издигам полека глава
и поглеждам през прозореца:
няма нищо –
още един кон се е спрял
пред кланицата
и рита с копито
желязната порта.
КОРАБЪТ
корабът потъваше бавно
и ние казахме че ако потъне този кораб
някой ден през „светлото утре”
ще си стиснем ръцете
и ще се сбогуваме
то корабът потъваше толкова бавно
че след десет дни ние които
си стиснахме ръцете още се гледахме
засрамени и си казахме нищо
че този кораб потъва толкова бавно
нали все някой ден ще го няма
но корабът потъваше толкова бавно
че и след година ни беше срам
нас които си стиснахме ръцете и всяка сутрин
излизахме един след друг за измерим
обема на водата в него преди да потъне
но корабът потъваше толкова бавно
че дори и след цял един живот
продължихме да излизаме един след друг
и да гледаме небето и да мерим водата
да скърцаме със зъби
и да викаме разгневени и отчаяни
това не е кораб
това е…
това е…
Дан Скордели
ФРАНСОА ВИЙОН
крачи все напред
в мартенската нощ
бесилката – най-вярната любима –
съчувствено въздиша
самотен гарван на въжето висне,
за да възкръсне
това е всичко,
което за него зная
пие виното си франсоа вийон
и не забравя да благослови дори снега
РАБОТНИК В ТРАМВАЯ
жена и три деца,
а може би и стара майка,
почиват в лявата му длан –
потънала е тя на мантата синя в джоба,
а дясната
подава картата на контрольора
в студа на ноемврийската утрин.
Мирча Динеску
ТАНЦ
Смъртта чете на улицата вестник,
покрил очите на издъхналия просяк.
Навсякъде е тя! И в кръчмата
със чаша вино,
и на полето бойно до войнишката палатка.
Вземи, изчеткай дрехата ѝ,
прашните обувки.
Бъди ѝ цял живот залог безценен!
Ако откажеш, във кръвта ти неспокойна,
ще светне позлатената плешивост
на цариградската джамия-църква
„Света София”.
… Ти залюлей веригата си, смърт,
танцувай
във ритъма на робската мелодия.
Сърцето ми тупти сега,
ту с пулса на Византия,
ту с пулса на Европа, ту на Ориента…
СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Нехранимайковци петима,
напили се като казаци снощи,
принудихме с ножове ватмана,
да кара, като отминава всички спирки –
да стигнем бързо крайния квартал.
„Защо не пуснеш, Господи, по Дъмбовица,
океански параходи?
Защо в Будещ летище не откриеш
от Изтока до Запада?
Защо ни караш, Господи, да се наливаме
със изветряла бира,
очите вперили във вентилатора тиранин,
въртящ железни пръчки застрашително
под окадения таван на кръчмата,
която скоро със гнева си ще подпалим!”
Подбор и превод от румънски език: Огнян Стамболиев