***
морето със солени пръсти разбърква дъха ми
люлее лодката във мокрия си скут
погледът пустее по синия хоризонт,
а мисълта – това разгонено куче – първо избяга,
не е виждало такава развълнувана пустош.
остава ми само това –
да чакам да изгрее слънцето,
за да отхапя от плода на деня
съвсем малката хапка на бита си
тогава
поне стомахът ще е сит.
Прочетете още от Денис Нуф тук.