NO RECESS
Жоел седеше на чина си, както бе седял толкова пъти преди това. Преди този момент, преди съзнанието му да обяви настоящото си съществуване. Наблюдаваше момичетата около себе си. Малки, скучни и глуповати девойки, виждащи не повече от тила на момчето пред тях, не повече от палката на учителя, сочеща разни думи по дъската. Не забелязваха Жоел и това бе удобно и за двете страни.
Понякога Жоел наблюдаваше и момчетата. Твърде недорасли са за това, казваше си той, недорасли за сметката, която цял живот ще изплащат, вкопчени в своите идеи, в своите стремежи. Момчета и момичета, нали на това се крепи битието. Жоел си мислеше за учителката по Бъдеще време. За нейната триизмерна стая, в която повтаряше: деца, представете си какво може да се случи тук – имате всичко, от което се нуждаете, просто се свържете с фантазията си.
Една вечер, след твърде осезаемо свързване с фантазията си, Жоел бе полегнал на пода. Мис Ф. легна до него и с беззъбата си уста му прошепна (след като първият ѝ урок бе „в тази стая НИКОЙ НИКОГА НЕ ШЕПТИ”) и му каза следното: Жоел, забрави училището, ела на ИСТИНСКОТО училище. Жоел не реагира, помнеше двата зъба, които се отриха в ухото му, и прогнилия дъх на учителката.
Всички тези думи, всички тези определения го объркваха: евентуалност, панахида, дръзновение, евентуален край на евентуалното, късометражен спомен, протеза в процеса, триметрови вълни върху двуизмерна платформа, игра без да играеш, проклятието на предците, страх без омраза, религия за
невярващи…
Без да иска, Жоел започна да прави това, което бе правил винаги в такива моменти. С лявата си ръка взе писеца, и започна да драска с него върху полумеката дървесна повърхност на чина. Започна отгоре. Беше стълбище, слизащо надолу, ограничаващо се единствено от ръба на чина, един недооформен, неконтролиран ръб, в който двете странични греди на стълбището не намираха своите уютни места, и в тихото си желание Жоел ги събра заедно, въпреки очевидната им несъвместимост. Забави темпото. Капки пот избиваха по пръстите му.
Поредната плява, каза си.
И тогава я забеляза. Мис Ф. се приближи до чина му. Жоел, пак ли го направи? – извика тя. В стаята настъпи тишина. Нищо не съм направил, каза той. Докато го казваше, инстинктивно закри с дясната си ръка стълбището, докато с лявата започна усърдно да трие – наляво, надясно, нагоре и надолу, това, което бе поставил като задача за деня и може би сутринта си – и триеше, триеше, триеше. Ала не бе достатъчно. Мис Ф. отмести ръката му. Отмести и двете му ръце. Очите ѝ изразиха възхита. Капки от мокра лига обгърнаха ъгълчетата на устните ѝ.
Пак го направи, Жоел.
На чина стоеше тази планина, от върхове и долини, реки и езера, в които извираха извори, птички пееха песните си, а върховете бяха образувани от стълби, едновременно слизащи и качващи се, усукващи се, показващи божествения път, единствения път, по който можеш да минеш. Ешер дори не е мечтал за това, каза на Жоел Мис Ф. Колко пъти да ти казвам, миличък, кастрирай се и ела в моя курс по Изкуство. Това е твоят път.
Жоел си представи пътя и издълба още една резка върху дървото. Резка, потопена в точка.
Прочетете още от Дилян Еленков тук.