Дилян Еленков (1978 г., гр. София) е писател, музикант и художник.
Автор е на стихосбирките „Ципове, копчета, дни” (изд. „Арс“, 2011) и „Ангелите ще го отнесат” (изд. „Сонм“, 2017).
Сценарист е на дванадесет късометражни анимационни филми, които печелят престижни награди на множество международни фестивали.
Негови стихове и кратки разкази са публикувани във в. „Капитал лайт”, в. „Преса”, сп. „Лик”, електронните издания „Литературен клуб”, „Кръстопът”, „Литернет” и др.
ВОЙНА
Война беше палава от малка. Беше сиротно дете, непознаващо родителите си. Отгледаха я в дом за изоставени деца. Проговори много рано. Беше най-умното дете в групата си. Първата ѝ дума беше „искам”. Сочеше с пръст всичко, което привличаше погледа ѝ и казваше „искам”. Първото ѝ изречение – „искам край”, бе леко смущаващо.
Имаше нещо във Война, което плашеше както тези, които я отглеждаха, така и мъжете и жените, които проявяваха желание да я осиновят. Бе усмихнато дете, ала се усмихваше само когато не ѝ обръщаха внимание. Всеки път, когато някой я приближеше и опитваше да я прегърне, тя го сочеше с пръст и казваше „искам край”, въпреки че вече се бе развила достатъчно, за да казва по-дълги изречения.
Война порасна и докато децата покрай нея биваха взети едно по едно, никой не я желаеше. Не изглеждаше съкрушена от това. Идваха нови и нови деца, които се опитваха да се сприятелят с нея, ала тези опити оставаха без успех. Подаряваха ѝ играчките си, понякога ѝ предлагаха цветя, набрани от малкия двор. Усещаше се, че Война презира всичко това.
Нещо растеше във Война, заедно с нея и страхът се натрупваше във всички околни. Продължаваше да сочи с пръст. Всичко, което посочваше, или изсъхваше или започваше да гние. Всички се бояха, че някой ден ще посочи някой от тях. Увиха ръцете ѝ в бял плат. Затвориха я в отделна стая.
И един ден Война изчезна. Не бе взела нищо от скромните си притежания, които стояха самотни и покрити с прах на шкафчето до леглото ѝ – една единствена кукла (малка бяла мишка с червена рокличка), изсъхнало цвете, шепа потъмнели монети, изровени от пръстта, и купчина бял плат. Макар и да имаха някаква привързаност към нея, всички в дома изпитаха дълбоко облекчение.
Никой нямаше дори бегла идея за това, което предстоеше, ала горчивина заседна в гърлото на мнозина, като черен гарван в чуждо гнездо.
Започна не след дълго.
Градове се рушаха един след друг, села биваха изпепелени, полята чернееха, дърветата се пречупваха обвити в пламъци, реки пресъхваха, мъртви риби се белееха подути по бреговете на езерата. Птиците изчезнаха. Тишина бе надвиснала насред разрухата. Малкото оцелели казваха едно и също: „едно момиче дойде при нас и молеше за помощ, казваше, че не е намерила това, което търси, след което се разсмиваше зловещо, посочваше ни с пръст и казваше „искам край”. И краят идваше безотказно, единственото, което оставаше след момичето, бяха овъглените ѝ стъпки в калта.
И това нямаше край, нямаше край, нямаше край.
Обгърна цялата земя. Дракони и демони се пробуждаха. Дълбоки пропасти се появяваха под краката на живите, черно небе се стелеше над телата на мъртвите.
След Война не оставаше нищо.
Война спря задъхана. Огледа се и се усмихна, ала имаше горчивина в тази нейна усмивка. Нямаше накъде повече да продължи. Всичко бе мъртво, без желание за живот, без желание за промяна. Война се разплака. Бе намерила последния си пристан. През сълзи промълви: „къде си, мили мой, къде си”.
Краят бе дошъл.
И тогава, в последен миг, черното небе се разтвори. Слънцето, скрито от години, освети малка зелена поляна. Вятър раздвижи стръкчетата. Сред тях нещо или някой приближаваше. Приближаваше и Война усети това. Изтри сълзите си и погледна натам. Последните вейки се разтвориха и оттам излезе млад момък със сияйна усмивка. Протегна ръка към Война. Тя протегна своята.
Двамата се прегърнаха, а в далечината се чу бебешки плач. Над полето прелетя ято лястовици. Зачуруликаха птички. Двамата затвориха очи в екстаз.
Война намери своя Мир.
Прочетете още от Дилян Еленков:
„No recess“
Стихотворения от „Ангелите ще го отнесат“
„туптящото сърце“
„Дали е време…“
Нови стихотворения
„Сутрешно кафе“
„До живот и обратно“