Поклонниците на Маргьорит Дюрас (1914–1996) са свикнали да виждат в нейните героини другото „аз” на прочутата писателка. Но дали е така? На този сложен и деликатен въпрос се опитва да отговори френският критик Ален Вирконделе в книгата си „Дюрас“ (изд. „Франсоа Бурен“, Париж).
Да се надяваме, че той не е попаднал в капана на биографизма, напоследък завладял и френската литература (при все че там има големи традиции и постижения в жанра), „забравяйки“, че автобиографичните книги на авторката могат да бъдат не по-малко „фалшиви“ от останалите ѝ съчинения.
Ален Вирконделе е истински почитател на творчеството на Маргьорит Дюрас, но това съвсем не му е попречило да потърси истинското лице на създателката на „Модерато кантабиле“ и „Любовникът“.
След него предлагаме на читателите и неин текст, вдъхновен от паметната постановка на Макс Райнхард на Гьотевия „Фауст“ в Залцбург през 1936 г.
Дюрас контра Дюрас
Маргьорит Дюрас си изгради своя образ. Аз се опитах да го демитолигизирам. Не беше лесно да разгранича лицето, представено от нея, реалния ѝ лик. А и самата тя е твърде трудна за обрисуване. В миналото клонеше към комунизма. Беше дори член на ФКП, после я изключиха. Всъщност се оказа, че никога не се е борила срещу фашизма, както твърди сега, че е защищавала и каузата на феминизма. Интересуваше я единствено писането. Бих казал, че Дюрас е една твърде сложна и двойнствена личност. От майка си е наследила енергията и смелостта на селянката, готова е да се бори докрай, за да постигне предначертаната цел, стига, разбира се, тя да е добре предначертана. Понякога се проявява като жестока, фанатична и безкомпромисна.
Бях наистина изненадана, че не открих нищо за дейността ѝ през периода на Съпротивата, през който тя твърди, че била „изключително активна“ и „неуморна“. В замяна на това ми попадна уникален документ, озаглавен „Колониалната империя“, който авторката… яростно защитава колониализма! Подписан е с моминското ѝ име. Фактът, че е публикуван през време на хитлеристката окупация от издател колаборационист, докато повечето писатели и издатели са сътрудничили на Съпротивата, ме кара да се замисля върху нейните възгледи и поведение.
Маргьорит Дюрас съвсем не е работила за Съпротивата – тогава мнозинството френски интелектуалци, както знаем, са били участници или симпатизанти на това движение – предпочела е да прекарва времето си по парижките кафенета, въпреки че твърди, че била „сътрудничила активно на Пиер Декс и Клой Рой…“
Винаги е имала финансови проблеми, но през 1939 г. е разполагала с повече пари и е проявила голяма щедрост и благородство към мнозина изпаднали в затруднение френски литератори – давала е пари на заем. Но с времето се е отдръпнала, затворила се е в себе си – посветила се единствено на писането.
Мисля, че най-хубавите ѝ произведения са: „Хирошима, моя любов“ и „Модерато кантабиле“, а също и „Любовникът“. Всъщност творчеството на мадам Дюрас е неравно. През живота си тя направи доста грешки и доста изстрада, но темите в нейното творчество са много важни: детството, любовта и сексът, а също и Индокитай – една част от света тя обожава. С най-силните си опуси Маргьорит Дюрас, при цялата си противоречивост като автори и като личност, без съмнение ще остане във френската литература.
Ален Вирконделе
За „Фауст“ на Макс Райнхард
Да поставиш на сцена „Фауст“ означава да одухотвориш света. Макс Райнхард се осмели да го направи, за което бе възнаграден. Неговият „Фауст“, непълен и разклонен, ни задължава да препрочетем шедьовъра на Гьоте: да разтворим брошурата с прекрасния превод на Жерар дьо Нервал, която продават в открития театър на Залцбург, на едно от онези представления под звездното небе, когато шумът на дъжда, почукващ по сцената, съпровожда неуморната песен на ангелите и крясъците на магьосниците, и тогава си даваш сметка, че това е не само една от най- великите поеми, но и една от най-патетичните. Да, това е един от най-семплите декори от естествен камък, сред който се движат актьорите на Райнхард, и той ни помага да разберем, че тази простота не е картина от някоя църква.
Докато „Хамлет“ е първата трагедия на съмнението, „Фауст“ е първата драма на гордостта, на опасната непоколебима гордост, каквато е гордостта на интелигенцията. Създадена на границата между 18 и 19 век, тази творба носи печата на времето, в което, без съмнение, човекът е отишъл надалече от философията на Мефистофел, т.е. от неговия непоправим цинизъм…
Фауст не е просто разумът, той е интелектът, онова дълбоко огледало, което е готово всеки миг да отрази най-сложните и противоречиви страсти. Изтощен от живота, въпреки вулканичния си темперамент, той задоволява своя глад за удоволствия със слугиня от ферма или с мъртва богиня в една територия, завладяна от вълните на Балтика. Този герой, удовлетворяващ амбициите си на държавен мъж, всъщност не притежава и капчица от лудостта на персонажите на Кристофър Марлоу или Бен Джонсън, и до края си остава кабинетен учен, навлякъл домашен халат, с който не може да се раздели. И по един странен и необясним начин, въпреки желанието си, ще си остане ограничен и посредствен, объркан от силогизмите на своите сънародници – немците…
Никой не е тъй далече от Духа на Земята, както е Фауст, този който в първата сцена на трагедията я призовава и когато Злото го дарява с измамно величие и сила. До самия край, до мига на смъртта си, която е последица от неговата фатална грешка, Фауст така и не разбира какво всъщност се е случило. И тъкмо това объркване на духа ще го спаси, превръщайки го в един обикновен, подобно на всички нас, объркан и притеснен човек…
Да, „Фауст“ на Волфганг фон Гьоте е може би най-дълбокото от всички литературни произведения, в които един гениален автор се е сблъскал с проблема за Злото. Но това не е само съчинение за човек, сключил договор с Дявола заради Вечността. Въпреки всички магьоснически сцени в тази поема винаги ще отсъства онова блестящо отражение на погледа, характерно за този род произведения.
Магията е един от основните моменти във „Фауст“. Но ситуацията през 1790 година, когато се създавали първите варианти на съчинението. Гьоте е знаел за окултните авантюри на Граф Калиостро и Сен Жермен, за „адските открития“ на Сведенборг. Може да се напише цяла книга за магията през 18 век и тя да ни помогне да стигнем до изворите на Гьоте. Читателят-рационалист може да открие у Мефистофел и нещо безполезно. Това проличава и в дискусията между Фауст и Духа на Земята, между Интелекта и Природата.За какво е нужен Дяволът? Оставаме с впечатлението, че борбата между двамата противници се осъществява с посредничеството на едно криво огледало, което поема техните удари. Но твърде често се обръща внимание, че „Фауст“ е произведение с християнска структура и се забравя, че природата според теологията сама по себе си не е лоша, макар да може да се прояви и като грешна. Неспокойната фраза на Дявола: „Ще бъдеш като Бог!“ донася отново плодовете на гнева…
Ако не е светец, всеки човек, лишил се от удоволствията в този свят, може да си позволиш утешението да ги презира. Мефистофел е духът, но в лошия смисъл, страшната, изгарящата сол, която просто изсмуква соковете на Земята – и без това достатъчно пресолена. Той е точно онова, което остава от едно същество, когато го лишим от душата и тялото: изчезнат ли Слънцето и Земята, на Небето остава само жестоката, безмилостна Луна. Кастриран и лишен и от това, което се нарича Дух, този маскиран измамник трябва да се задоволи с обидната роля на шут. През целия си живот Доктор Фауст ще трябва да се движи с този слуга, който се изплюва в ястията на своя господар, преди да му ги поднесе.
Да, удоволствията, които предлага Мефистофел на Фауст, са винаги с адски привкус…
Маргьорит Юрсенар
Бележка, подбор и превод от френски език: Огнян Стамболиев