Еди Румян

Еди Румян е роден през 1978 година. Възпитаник е на НФСГ, а по-късно завършва магистратура „Индустриален мениджмънт“ в Стопанския факултет на Технически университет – София. Има публикации в списанията „КРЪГ“ и „GRANTA“, сайта „Свободно поетическо общество“, рубриката „Binstory“ на Българското Национално Радио. Негови разкази са участвали в литературни формати като „Писателибезкниги“, „Пощенска кутия за приказки“ и др. През 2018г. разказът „Баница с локум“ е отличен със специална награда на почетното жури на конкурса „Агоп Мелконян“.
През 2019г. дебютната му книга – сборникът с разкази „Баница с локум“ получава съпътстваща награда на конкурса „Южна пролет 2019“ – Хасково.
Интереси му в работата са свързани с екселски таблици, а извън това се занимава с тенис, планинарство, ски и книги.

ШКЕМБЕ ОТ ЛЮБОВ

Ароматът на шкембе бе толкова силен, че даже и порите на пожълтелите соц тапети се бяха отворили до краен предел, за да поемат повече от миризмата. На Ненчо обаче това не му направи впечатление, когато влезе в апартамента. В последния час нищо не му правеше впечатление. Дори един тролей, който насмалко да го сгази. Отключи и заключи съвсем машинално, после хвърли ключовете на малкото шкафче, при това толкова неумело, че улучи огледалото отгоре и леко го пукна. Не обърна внимание и на този факт, свали си обувките, оставяйки ги в средата на коридора, така че всеки в тъмното би се препънал без усилие.

След секунда се озова в кухнята, седна на един стол, а погледът му се зарея в нищото. Откакто бе влязъл, брат му бе изговорил поне десетина приказки, от които не бе чул нито една. Сега Павел бе застанал срещу него, напълно изумен и стъписан, явно осъзнал, че комуникацията протичаше само в една посока.

– Ненчиии! – разтърси го той. – Казвай що се е случило? Лилянка?! К’во става бе, човек? Да не би…

Ненчо се извърна към брат си, премигна няколко пъти, после сякаш нещо в него прещрака и за пръв път погледът му даде да се разбере, че е наясно къде се намира.

– Лилянка е добре… засега.

Павел, 120-килограмов българин, в чийто горд търбух спокойно можеше да се побере цяло агне, въздъхна така шумно, че остатъците от коса по плешивото теме на Ненчо леко потрепериха.

– Уфф, брато, уплаши ме, честно. Влизаш, викам ти здрасти, говоря ти… нема никой отсреща. Унесен си, все едно спиш. Същински сомнамбул, сериозно.
– Аха – изтръгна се само от устата на Ненчо, каквото и да трябваше да значи това.
– Не ми ахкай, а си измий ръцете, че съм направил такова шкембе, че без пръсти ще останеш.
– Никакво шкембе няма да ям, Павле.

Пастта на брат му зина тъй, та човек би решил, че сега бе моментът скритото в търбуха му агне да потърси път за бягство.

– Ненчии, к’во се е случило?! Шкембе никога не си отказвал, туй от деца ни е най-любимото ядене!

Ненчо видимо пренебрегна последната забележка и попита с равен глас:

-Аз лош човек ли съм, Павле? Ама честно.

Брат му така сбърчи лице, че рунтавите му вежди се сляха в обща черта.
– К-к-какво? Що за приказка е туй? Абе на теб к’во ти става бе? Да не си пил по никое време? Ама май не си, аз дъх на ракия ловя през цял язовир място. – Той се наведе, прихвана брат си през рамената и отново го разтресе. – К’во ти става бе, човек, все едно не си тук, а някъде другаде. И к’ви са тия въпроси?
– Въпросът ми беше много прост – аз лош човек ли съм?
– Не знам дали си лош, ама със сигурност си луд. Поне в момента! Влиташ кат сомнамбул, говориш странно… а и шкембе не ти се яде. Казвай к’во има? Нещо с Лилянка, нали? Да не би… докторът да ти е споделил нещо?

Ненчо поклати глава:
– Докторът каза, че е стабилна към момента. А за в бъдеще… един бог знае.
– Е, тогава що изглеждаш тъй зле?
– Сигурно щото се чувствам така.
– К’воо?! Брат ми, туй не си ти, честно. Да не си взимал някакви хапчета? Имам чувството, че…. абе все едно говоря с друг човек, дето не го познавам.
– Кой знаe? Може и прав да се окажеш.
– Ето! Точно за това говоря! Пак неадекватица ти излиза от устата. Казвай веднага к’во се е случило, че накрая ще те ошамаря! Не се шегувам!

Ненчо погледна брат си, напъна се сякаш да се усмихне, ала изобщо не му се получи.
– При Лилянка са сложили една нова женица, по-възрастна. Надето. Тя е много зле, със сигурност няма да я бъде. Съпругът й бе дошъл да я види. И не спря да й говори през цялото време.
– Е, и?
– Ами просто чух какви й ги разправяше. А и тя на него. И Лилянка чу.
– Е, и? – недоумението на Павел растеше все повече.
– Ами ние така никога не сме си говорили. Дори и на младини. Дори и когато се взехме.

Челото на брат му се сбръчка толкова, че рунтавата черта се изви по средата нагоре.

– Брат ми, ти напълно си се смахнал бе? Чул си някакви застарели гълъбчета как си гукат, как едното скоро ще остане само. Хубаво. В смисъл… не е хубаво, жалко е. Ама теб к’во те вълнуват чуждите неволи. Гледай си твоята.
– Ти май не ме разбираш…
– Разбирам те и още как! Видял си там някаква сцена… трогателна, разчувствал си се, а после си се и спихнал. Я се стегни! Гледай си твоята жена, туй де вършат и говорят другите, си е тяхна работа!
– Ама аз точно това правя. Точно моята жена гледам. И ме е страх не толкова, че ще я загубя, а че ще остана сам. Шейсетака вече гоня, едва ли ще се намери да излъжа някоя булка отново. Докато оня човек… всичко би дал да бъде на мястото на жена си.
– Ахаа, а ти не би го направил? – усмихна се криво брат му.
– И през ум не ми минава. Че ти би ли?
– Хм, знам ли – поклати глава Павел, – за детето всичко бих…
– Чакай, чакай – не говорим за дете. Аз много бих дал само да имам дете. Ама тук за човека до теб говорим.
– Прав си, Ненчи, ако трябва да ни дойде и на нас с Петя такава беля – по-добре да го отнесе тя, а не аз. Душата с’а нема да си кривя. И ти к’во? Чу оня к’ви ги приказват и после си каза – ееей – туй е истинска любов, аз таквоз нещо не познавам.
– Ами да – точно нещо подобно си рекох. И си е самата истина. Даже като бяхме млади и се пърцахме редовно с Лилянка… не мисля, че някога съм бил нещо повече от привързан към нея. А паднеше ли ми друга булка – прошка нямаше.
– Е, нормално. Прошка за младо агне – никога, туй е неписан закон божи! Но при вас с Лилянка проблемът е, че тя ялова излезе и така и деца не отгледахте. Затова и в семейството ви празнина остана незапълнена.
– То дали тя ялова, или аз ялов – така и не разбрахме. Ама сега туй нещо много ме потриса.
– Кое нещо бре? Каквото си чул ли?
– Не точно. В смисъл – докато ги слушах онези на другото легло, си спомних за какво си мислех аз, докато пътувах към болницата.