Дронове
На път за Баничан мярвахме предупредителната
циментова чешма – гнездата на щъркели –
полуизгнили къщи.
Казвах си, че най-доброто на това задушно място,
пропито от миризмата на изсушен тютюн
и сварен найлон,
на трептящ с мухите оборски тор,
са блещукащите дронове на водата.
Благодарение на тях си спомних и онези щурци,
от които партизанското бягство на храсталаци
по хълма
звънтеше в крастава тишина,
докато от пердето се точеше хлад.
По това време, около четири часа сутринта,
баба трябва да се е измъквала с каручка
на изток към плантациите, но ние ставахме по-късно,
когато слънцето започваше да се изнервя,
а усмивката на старата съседка отсреща разкриваше
цвета на първокласен тютюн.
Помнехме дългите игли за низане и паренето на кожата
от слепнали ранички,
кръга, в който насядали по турски,
отронвахме думи на облекчение от изкривяването
на светлината,
мислейки за онова последно и най-точно пробождане
в главната жилка на петурата.
Прочетете още от Екатерина Григорова тук.