Емил Кръстев е роден през 1948 г. в София, но израства в Русе – син е на прочутия български баритон Кирил Кръстев, основател на Русенската опера.
През 1975 г. започва работа като репортер във в. „Орбита“. Същата година постъпва като редактор в Българското радио, програма „Христо Ботев“. По-късно работи във в. „АБВ“ и издателство „Земиздат“. През 1991 г. основава издателство „Гея-Либрис“.
Като журналист пише основно по теми, свързани с опазването на околната среда и с екологичното равновесие.
Дебютира през 1984 г. с повестта „Луда надежда“ в библиотека „Смяна“ на изд. „Народна младеж“. Автор е и на книгите „Лунен загар“, „През екологичния лабиринт“, „Змейова гонитба“, „Кръговрат“, „Сянката“, „Макиаж“, „Плацента“, „Медии“, „Уебсайт“ и др.
Представяме Ви откъс от нова негова книга.
КАРИБСКИ ПЛАЖОВЕ
Какво ли е да скочиш от десет метра в празен басейн и ако стане чудо, да не те откарат в моргата, после да не си сигурен онова вътре в теб още ли е вътре, или се е изтърколило някъде и тръгваш да го търсиш между премръзналите оптимисти на площада пред катедралата, които сутрин редят по сергиите си сребърни накити от бяла ламарина, часовници, които работят цял час, след като ги купят, средновековни икони, изрисувани върху дъски от сандъци, портмонета и колани от пластмасова телешка кожа, офицерски фуражки от Първата световна, шити преди седмица, и той с неговите телове и капачки, а си е друго да седиш в галерия макар и колкото кибритена кутия между пейзажи и портрети, скулптури, витражи, керамични колажи, графики и разните вафли, бисквити, шоколади, кроасани, бонбони са неизбежното зло по пътя към парижкия кръжок и по-далече от десетметровата кула за скокове в празен басейн.
И не слушай дървените философи, че като стигнеш дъното, ти остава само да легнеш и да не отвориш повече очи. Случва се да приклекнеш, да поемеш въздух и да отскочиш нагоре, и той успя точно с този първи опит, макар че в момента не го разбра. Влезе в галерийката да се стопли и да подиша миризмата на бои и се сблъска с Джидо. Прегръдки, уиски, спомени от времето, когато водеха момичета в ателието да ги рисуват с мисълта да ги пъхнат после в леглото, и отличникът се оплаква, че е започнал собствен бизнес. Само до Китай тази година е прескачал пет-шест пъти – предлага най-новото, хората искат вече да живеят по европейски, ей!, но любовта му към изкуството не е изветряла. А босът миналата година му върнал картината, ама Ники знае, платното е два на три метра!
Като килим на пода ли да го постели? За покривка на маса? Ха-ха! Затова купил тази бръснарничка с един стол, направил от нея художествена галерия и окачил картината на стената насреща, добре стои, нали?, а галерията кръстил „Клик“. Да му напомня за добрите стари времена. Но бизнесът си е бизнес, помещението трябва да си покрива разходите, затова наредил да се продават тук четки и палитри, но изкуството сега не се котира, на него ли да обяснява? И не са виновни хората, искат да живеят по европейски. Решил заедно с четките и палитрите да предлага и кроасани, солети, кока кола, сандвичи, но има проблеми с персонала, вчера изгонил с ритници четвъртия продавач. Мързи ги и крадат бе!, а с него какво става? Още стърчи при катедралата? Не! Чака да се уреди с кръжока? Не! И спи на тавана? Не! Така де, ателието. Тавана. Ама той точно такъв човек търси!
– Професорът се обади.
– Остави изкуфелия старец. Идваш тук.
– Какво ще правя?
– Ще продаваш.
– Не ставам за такава работа.
– Ще си закачиш ескизите.
– Между шоколадите и сандвичите?
– Може и пластиките.
– Вече не ги поглеждат.
– Ти нали правеше поздравителни картички?
– Едно време.
– Ще рисуваш върху тях детайли от картините ти.
– Не съм се сещал за такъв кич.
– Ще ги наредим на витрината.
– При солетите.
– И ще ги обявим за произведения на изкуството.
– Ценителите на изкуството измряха или емигрираха.
– Това си го повтаряхме при сергиите. Сега хората отново са луди по изкуството.
– Хората са луди по чалгата.
– И цената на картичките ще скочи.
От толкова много дрънкане за толкова малко време ушите му писват и го прекъсва, че нощем рисува, сутринта е на пазара и след обед няма сили за една бира.
– Половината от приходите за теб.
Приходи ли? Какви приходи? А, от продажбата на картичките… глупости!… какво пък… ще се оттласне от дъното… ще седи на топло… а и ще пада по някоя и друга стотинка… за седмица-две… докато се намери продавач…
– Търговия на дребно и ролсройса ти!
– Ще ни се смеят.
– Страхотна инсталация! Хем ти не крадеш.
Същият си е, може с няколко думи да нарисува розов пейзаж на бъдещето ти. А може и със същите няколко думи да те накара да съжалиш, че точно днес си го срещнал. Особено ако се разсееш и вместо с творческия му псевдоним, се обърнеш към него с рожденото му Данчо. Но той щом ще остава тук само две седмици, да започва веднага – поставя на витрината портрета на любителката манекенка, премества опакованите сандвичи да са му е на една ръка разстояние и се чувства като арт инсталация между кутиите с холандски бои и пакетчетата с ядки и бонбони. Подава пакетче бисквитки на клиента, прибира левчето, връща рестото и отново гледа железарския магазин на отсрещния тротоар отляво, изпразненото помещение отдясно с надпис „Отдава се под наем”, черковната ограда между тях, закусвалнята на пресечката. Всеки ден минават или върлината с пазарската чанта, или прегърбеният продавач в магазинчето за сирене и наденици, или чиновникът от общината с високо чело и дванайсет диоптъра очила, или бащата с двете близначета, или трите приятелки на неопределена, но пределна възраст. Идват поне веднъж в седмицата в черквата, отделно неделната служба, и лицата им пълнят скицника му, но идеи за картички не се раждат и като нищо старият приятел ще се намръщи – пет дни седиш тук, една не си измислил, а си рисуваш в работно време! Пораснала му е работата, ходи в Китай, сега от него всичко може да очаква, хайде, напъвай си мозъка! – и просветлението блесна.
След опелото в черквата влезе един от опечалените с наперения вид на пазач в супермаркет и го помоли да извади на ксерокс десет копия от некролога. Много роднини и познати били дошли и черните лентички се свършили, а не било прилично да ги отпратят без някакъв спомен за последното сбогом – ама, да бе! Работи цяла нощ и на сутринта до портрета на манекенката подреди поздравителни картички, които би трябвало да се нарекат по-скоро поканителни. Върху жълти картончета беше изписал с готически букви „Чувствайте се скъп гост при последното сбогом на вашия (нашия) премил покойник!“, „Земята поема, а небето приема онзи, който ви очаква да го изпратите по пътя към вечното щастие!“, „Почина нашият братовчед и напътственик. Да изпратим душата му, преди да е отлетяла от урната!“ И все такива, а към всяко картонче беше закачил по една фигурка от усукана тел, вече сме европейци! Да каниш по телефона братовчеди и чичовци на печалното събитие е все едно да им напомняш за заем, който е трябвало да върнат отдавна, друго си е да им изпратиш художествена покана. И опашките пред входа на магазинчето ще се вият до кафенето на ъгъла, а отличникът ще му брои неговата половина от продажбите.
И май потръгна. Минувачите спираха пред витрината и се усмихваха, няколко мъже си купиха – ще я пратя на тъщата!, продавачът от железарията влезе да го поздрави – пада им се на овцете от черквата!, върлината с пазарската чанта обаче, чиновникът с дванайсетте диоптъра и трите сестри на възраст за последна проповед хукнаха да го разнасят по къщите: онзи безсрамник има наглостта да печели от най-святото, което и мутрите и политиците не посмяха да им отнемат! Този път обаче те ще защитят вярата! – ама нали се оплаквахте, че на опело и панихида се пълни с непоканени? Дали да не промени текстовете или да смени цвета на буквите, а може би шрифта, но нахълта отличникът и сложи край на плановете му за по-ефективни погребални покани. От църковното настоятелство го предупредили, че щели да призоват вярващите да не стъпват в магазинчето при антихриста, а той от година ги ухажвал да му продадат пристройката към черквата. Така че да изхвърля идиотските си шарении от витрината, ако не иска да си тръгне оттук веднага – стана тя!, точно сега не е време да се маха от позицията си. Трътлестият всеки ден паркира сивия джип пред оградата на черквата и от него излиза тя с походка на любителка манекенка и рокля за няколко хиляди. Оглежда се сякаш се колебае накъде да тръгне и той се измъква иззад щанда с бонбони и дъвки да не би ако тя пресече тротоара и влезе в галерията, да го помисли, че само прави кафе за клиентите. Ще я заведе при картината на Джидо и ще й каже няколко думи за постмодернизма, но тя тръсва глава, черната й къдрава коса се разпилява от вятъра и влиза в сградата. А той през нощта сънува как пробива гумите на огромната като автобус кола, чупи ѝ прозорците, слага бомба под купето и се пържи в спомена на онзи следобед, когато чудовището спря при сергиите.
Трътлестият премести шкембето си иззад кормилото, мина с поглед през него като през недоизмит прозорец и тръгна между сергиите, а тя приближи, взе с два пръста мишката с разтворена в лапите ѝ книжка и го попита с неочаквано приятен глас това скулптура ли е. Роклята за няколко хиляди върху любителката манекенка стисна стомаха му, сладко парче и е завършила гимназия съвсем скоро. Гърдите ѝ като на гимнастичка не радваха окото, но заради големите, топли очи преди две години щеше веднага да я помъкне към ателието. Сега обаче стои намръщен зад масата с глупавите си фигурки и хапе устни да не извика: я се измитай при съседите да ахкаш пред лебедите от фалшив кристал! Добре де, щом е толкоз любознателна и пита повторно, ще ѝ обясни – това е малка пластика. Не прозвуча достатъчно ехидно и реши да вложи повече старание – този велосипед от тел и парченца ламарина е с предно колело почти колкото човешки ръст, защото така са ги правели преди сто и петдесет години. Двигателят на двукрилия самолет го е сглобил от зъбни колелца на развален часовник. За фаровете на ролсройса е използвал тапи на шишенца от лекарства, обецата е от кламер и ключе за куфар. Мотоциклетът със седалка от хлебна гума е подарък за мъже. За жени е приготвил брошки от пружинки на автоматични моливи. Прави и фигурки по поръчка, иска ли да я научи и нея? Това си е ехидно и половина.
Преди две години би ѝ разказал, че в Художествената академия с отличника – той наистина беше най-добрият в класа и професорът все го хвалеше – правеха планове щом завършат, да си хванат чуковете и да запрашат към бреговете на Сена. Професорът вече беше заминал за Париж да води кръжок по рисуване в детска градина. После получиха писмо от него – ще се освобождава още едно място, и двамата зарязаха лекциите. Половин година се топлеха в ателието с голи моделки под одеялото, но боите и платната свършиха и се преместиха тук, на пазара за художествени и не толкова художествени произведения. Джидо се специализира в сюжети фентъзи с цветни моливи, а той рисуваше по за десет минути портрети на щастливци, успели да се снабдят на контрабандна цена с антики от преди два дни. Изкарваха по за един сандвич, кутия цигари и две-три бири и не изпускаха повод да остроумничат – ценителите на изкуството не са емигрирали, тях изобщо не ги е имало. На отличника обаче му провървя.
Някакъв плешивец се зазяпа в рисунките му и направи оферта: специалистите по маркетинг го съветвали да сложи в офиса си картина със замъци, черкви и буреносни облаци. Два на три метра. Той е специалист по хардуера, не разбира от изкуство и няма да му се меси. Само нека между черквата и облаците да надничат дискретно две клавиатури и монитор. Може от кулата на единия замък да излиза балонче и в него да е изписано „Клик“. Джидо изчака две секунди, за да не се разбере, че за такова предложение мечтае от последния истински обяд, не помни кога беше, и изтича в ателието да опъне платното върху статива, но видя, че боите отдавна са изсъхнали, а за платно два на три метра не беше сънувал и в най-прекрасните си блянове.
Като го гледаше как всеки момент ще се разреве, се сети за техния колега скулптор, който преди време идваше в ателието да сгъва малки пластики от тел и ламарина. Един изправен калкан колкото монета от петдесет стотинки още прашасваше на етажерката. Остави за няколко дни портретите и още същата вечер усука с жица няколко шайби и фиби да заприличат на нещо, което би имало смисъл във въображението на клиента, и ги напръска с кафява боя да се получи цвят средно между бронз и мед. Нямаше кой знае каква надежда някой да се излъже да ги купи, но на сутринта при сергиите се изсипа автобус с туристи и докато Джидо им обяснява с десетте гръцки думи, които беше научил на се знае откъде, символа на миниатюрна пластика, той събра пари за първата туба с боя. Цял час двамата седяха в ателието, бореха се с каса бира и им беше трудно да повярват в чудеса, после Джидо извади палитрата, а той продължи с тенекийките и бирените капачките.
Автобусите с туристи продължаваха да спират при катедралата, маслените бои се трупаха до опънатото на стената платно, а Джидо през петнайсет минути тичаше при шефа да го пита я облаците черни ли да бъдат или само мрачни, я замъците два ли да бъдат или три, я черквата православна ли да бъде или католическа. Завърши картината, но плешивият му плати само петдесет лева и той прегракна да крещи на пазара: от новоизлюпен богаташ по-стиснат няма! След седмица обаче се разбра, че е ударил голямата печалба. Босът го взе на работа, а на него му останаха теловете и капачките и да чака следващото писмо от професора. И да мисли за празния басейн и десетметровата кула.
Много неща можеше да ѝ разкаже, но си даваше сметка, че момиче с рокля за няколко хиляди няма да тръгне току-така с него в ателието, а любителката манекенка продължаваше да върти в ръка тенекиената мишка сякаш наистина чакаше да я научи как се правят брошки от пружинки. Трътлестият се върна, прегърна я през рамото, като си наместваше шкембето над хълбока ѝ, и я поведе към джипа, а той падаше с главата надолу в празния басейн и през нощта нарисува портрета ѝ, а Джидо не млъква. От пристройката ще направи кафене и ако той не изхвърли погребалните покани, да се разделят като приятели – какво, пристройка ли?, на черквата?, аха, да се разкара? Добре де, и без това са му омръзнали инсталациите от кроасани и палитри, но тя пресича улицата и спира пред витрината. Черната рокля ѝ отива повече от парцалите за няколко хиляди, дано не влезе вътре, че тъжното ѝ лице ще го хвърли в басейна от още по-висока кула. Вдовицата премести чантичката си с дълга каишка от дясното рамо на лявото и бутна вратата. Спря, погледна Джидо, върна чантичката на дясното си рамо, отново погледна отличника. Кандидатът за собственик на църковния имот примигна, преглътна, усмихна се някак гузно-наперено, измърмори, че има важна среща, ще си довършат разговора на обед, и излезе. Явно и той я беше виждал да слиза от сивия джип.
– На витрината е моят портрет, нали?
– Не.
– Като отражение в езеро.
– Случайно е.
– Как успяхте?
– Като видя някое лице, го запомням.
– Само заради това ли?
Той се измъкна иззад тезгяха, а тя отиде при подставката, на която беше разположено приложното му изкуство, взе теления велосипед и вдигна поглед към него – скулптура ли е? И се усмихна тъжно, да, да, малка пластика, помни. След онзи ден се връщала няколко пъти при катедралата, искала да подари на мъжа си колата с фарове от капачки за рождения му ден, но трагедията я изпреварила. Горкичкият обичал да ходи в планината. За почивка, работата му била много напрегната. Вчера я завел с приятели на Боровец да се качат до Черната скала, но тя се върнала още като стъпила на пътеката. Сутринта бил валял дъжд и не ѝ се газело в калта. Поплувала в басейна на хотела, после джакузи, сауна, студен душ и масаж, две капки коняк и се отпуснала в леглото. Като се събудила, компанията още не се била появила. Потърсила мъжа си по смартфона, но той не отговарял, а като мръкнало, се върнали приятелите и казали, че босът им искал да си направи селфи на скалата, за късмет обаче парапетът се откачил и той паднал от сто метра височина. Сигурно бил изгнил, много гният напоследък тези парапети, ей! Извикали спасителите, после обяснявали в полицията, завели ги в моргата – аха, заради това е черната рокля и тъжната усмивка, но защо му разказва историята си?
При катедралата не се сближиха чак толкова, че да търси утеха при него, да го оставя на мира!, но искрите в топлите очи го карат да се чувства сякаш наистина е счупил стъклата на колата автобус или че бомбата е избухнала. Защо пък, ще ѝ изкаже съболезнования и след време ще потърси случай да я нарисува отново, но тя няма шесто чувство да го разбере и да върви да оплаква покойния! Оказва се обаче, че къдравата коса има шесто чувство, защото продължава, че свекърва ѝ държи да извършат опелото в черквата отсреща, нали членува в настоятелството, и девер ѝ казал да покани за погребението петдесетина души по списък. Но по най-достойния начин, а тя кога се е занимавала с погребения? И го моли за услуга – защо тъкмо него? Най-добре да ѝ обясни веднага, че настоятелството подготвя наказателна акция срещу галерията, но тя го изпреварва. Колегите на покойния ще бъдат поласкани да получат подобни покани за тъжното събитие, особено ако изпише името му с големи червени букви. Но той едва ли разполага с толкова картички и лудият брат ще стовари вината върху нея, а тя е останала сама. Откакто се е омъжила, нейните приятелки са престанали да ѝ се обаждат, тъпачки завистливи!, и той не усети как направи крачка към нея – ще ги нарисува.
– За утре ли?
– За утре.
– С различни надписи?
– Различни.
– Но пощата няма време да ги изпрати.
– Аз ще ги разнеса.
– Бих ти дала джипа, но го оставих в сервиза.
– Собственикът държи в килерчето колело.
– Чувствах, че мога да разчитам на теб.
Е, това е почти обяснение в любов и колко му е за една нощ да надпише петдесетина картички, щом така скокът от кулата в празния басейн става сладък и желан, а кой знае, може след толкова творчество дъното на басейна да се покрие с няколко пръста вода и като цопне вътре, онова да се изтърколи обратно в него. На сутринта яхна велосипеда и обиколи всички адреси, където го посрещаха намръщени, но като чуеха кой го изпраща, го канеха да влезе и вземаха картичките със закачените към тях миниатюрни пластики – ама това е произведение на изкуството! Кой е авторът? Вие! Покойният беше човек с вкус. И колко мило, че брат му поема бизнеса, нали така? Не знаете? Е, по-добре за вас. Ето ви петдесет лева, талантът има нужда от стимули, и поздравете братчето. Бизнесът остава в добри ръце.
Отначало отказваше да взема парите, какво изкуство е това, изкуството ще бъде в Париж, но после започна да прибира банкнотите, прави са хората, талантът се нуждае от стимули. А като свърши, искаше да я успокои, че деверът ще остане доволен и реши въпреки заплахите на Джидо да дойде в галерията. Сигурно ще я види и ще намери повод да поиска номера на телефона ѝ, ето я, влиза в черквата с походката си на любителка манекенка и във въображението му лежи върху дивана, а той стои с четка в ръка до статива и се колебае да остави ли разстоянието между пъпа и върха на триъгълника ѝ както си е, или да изкриви перспективата. Вратата на черквата се отваря, изсипват се десетки опечалени, и тя сред тях, и фантазиите му се разтварят във въздуха. Сега ще се качи в джипа да следва катафалката и той няма да види повече скъсаната рокля за няколко хиляди, само ще пълни скицника с тъжни усмивки, но тя защо се измъква от тълпата черни костюми и влиза тук? Приятно му е да я види и да не му благодари, нищо работа, а е много добре, че се е сетила да му донесе визитката си, може пак да ѝ потрябва услуга – какво? Тя се радва, че му е дала възможност да изкара няколко бона? Това е най-дребното, той мечтае да я нарисува, а тя се усмихва, нейната мечта е да прекара шест месеца на Карибите – чудесно! Парите от картичките ще стигнат за самолетните билети и тя ще му позира по плажовете, но любителката манекенка се усмихва – с такава печалба може да я заведе най-много до Южния парк. Още повече, че половината от сумата е нейна.
– Защо?
– Аз ти осигурих клиентите.
– Че колко са за теб две-три хиляди?
– Нали ти казах, искам да си почина на Карибите.
– Продай джипа.
– Той ми е спомен от мъжа ми.
Като падаш от високо в празен басейн, нещо в теб се изтъркулва на цимента и ѝ хвърля всички пари, сега да изпие едно кафе и да мисли какво ще прави на тази забутана уличка в сърцето на най-големия град в една от най-малките държави. Няма да се върне при катедралата. Да си нагласи масичката с пластиките срещу кафенето, докато се обади професорът? Да попита в павилиончето за закуски, вече има опит в търговията? Да се примоли на продавача в железарията да го вземе за помощник? Той харесваше поканите… А, поканите! После ще мисли коя посока да хваща, ами да си събира багажа, че Джидо всеки момент ще нахълта, но вратата се отваря, закъсня. Вместо състудентът му обаче влиза чиновникът с дванайсетте диоптъра и след него притеснен господин два метра висок и също толкова широк, олеле, мале! И като си помислиш, че тъкмо той даваше съвети на младоците – не скачайте в басейн без вода! Може и да се измъкне от църковния активист, но остава притеснената грамада до вратата с очи на месар, на когото му е все едно дали кълца със сатъра телешка пържола или врат на художник. Добре де, поне да се оправи с чиновника, той не вижда по-далече от възмущението на настоятелството.
– Съжалявам.
– Не е нужно.
– Няма да се повтори.
– Имате други идеи ли?
– Напускам.
– Да не отивате в енорията на Втора църква?
– Повече няма да ме видите.
– Пасторът ще се натъжи.
– Като не ме вижда, бързо ще забрави за мене.
– Изпрати ме да ви предам, че всички говорят за вас.
– Ако ме познавахте, нямаше да имате толкова лошо мнение.
– Нали ви препоръчва братът на най-щедрия дарител на черквата, лека му пръст.
– Малкият брат на трътлестия ли?
– И ви кани да творите в пристройката. До скоро виждане.
Уф, от този се отърва, но как да се измъкне от двуметровия, който вади ръце от джобовете си и стиска и отпуска юмруци, ама аз не исках да става така. Вдовицата ме помоли да ѝ направя услуга, а сега се махам, че собственикът на галерията ей сега ще нахълта, нищо чудно и братът да дойде, пази, Боже!
– Аз съм братът.
– Ъ?
– Онази кучка снахата ми показа каква пачка си изкарал.
– Те насила ми пъхаха парите в ръцете.
– Сглупил си, че си ѝ ги дал.
– Тя иска да отиде на Карибските острови.
– Тя иска и джипа.
– Че той не е ли неин?
– Вече сме завъртели бизнеса. Всички починали ще купуват от твоите покани.
– Вчера ме изхвърлиха от галерията.
– Нямай грижа.
Лесно е да го кажеш, особено ако си два метра висок и толкова широк, но нека се сблъска с работодателя!, а ангелът му хранител май прие страховете му като молба, защото в помещението влетя Джидо. Червено лице, забелени очи, рошава коса и викове, че не е очаквал такава подлост от пръв приятел, и да не се прави на божа кравичка! Знае колко хилядарки е гушнал от траурните покани и да слага на масата неговите петдесет процента, защото той данък плаща на галерията, и ток, и вода, и за охрана, и за реклама, и за метене на тротоара, така че процентите са осемдесет и да не шикалкави, че ще станат деветдесет!
– Нали ти казах.
– Нямай грижа.
Притесненият гигант хвана отличника под ръка и го понесе навън, а на вратата се обърна и прошепна: Процентите остават! И той се пита не е ли най-добре да грабва скицника и да търси още по-забутана уличка, но здравият разум надделява и вади картончетата. За три минути, когато хвърля флумастера и преглъща, за да не заплаче.
Прочетете критически текст за роман на Емил Кръстев тук.