На разцъфване
Сядам на зелената пейка до езерото. Привичка, която си създадох, когато се пенсионирах. Наблюдавам водата и как лениво, по–леките от нея тела, се возят на гърба ѝ. Раздробявам хляба, който все не успявам да изям предната вечер и го хвърлям на лебедите, неизменно събрали се пред мен. В редки случаи си представям как Балета на Киров яде хляб на Чайковски, който публиката подхвърля на сцената. Подхвърля хляба, не Чайковски. Това ме разсмива.
Сервитьорката от заведението върху езерото изпитва женска симпатия към белите птици и дамско съжаление към старостта ми. Всеки ден отбелязва съжалението си с вестници и чаша горещо кафе, които оставя на пейката, малко преди да се появя. Достатъчно млада е, за да разбира простата истина на живота, а аз – достатъчно стар, за да си я спомням. Разбираме се перфектно, без никога да сме говорили. А и аз силно оценявам пищността на бедрата и тънкия ѝ ханш. Особено тази зелена рокля с избледнелите рози.
Изливам кафето, докато сервитьорката не гледа, дори подобен жест не може да ме научи да харесвам вкуса му. Разгръщам заглавията на вестниците, без да ги прочитам. Светът отдавна не може да ме трогне, а и спря да се старае. Поздравявам всеки, който мине. Освен двама–трима, с които не си говорим още преди светът да спре да ни изненадва. Ако успея да докарам нещо до край, то това ще е инатът ми. И срамът. Срамът, който ме е подгонил като бясно куче и няма да ви е трудно да повярвате, че бяга по–бързо от мен.
Срам ме е от себе си. В съзнанието ми, като в мараня, потрепват спомени за спомени. Вече дори не мога да си обещая, че отново ще прочета Достоевски, а Кашмир, Белиз и светският блян отдавна не ме очакват. Някои безплътни обещания ме помнят, но аз сякаш съм забравил всичко. Понякога се опитвам да видя как родителите ми стоят пред прага на къщата – баща ми пуши. Майка ми простира. Дворът мирише на сапун и прясно–изсъхнал тютюн. Мигът трае по–кратко, за да бъде наречен и разгърнат като спомен. Вместо това, усещам силно парене в стомаха, подобно на влюбването – напрежение, което се настанява в онази кухина. В онази, препълнена кухина, в която е останало място за още нещо. И за още много.
Понякога, заставам пред огледалото. Образът ми има сили да ме познае и заговори само, когато съм с дрехи. В противен случай се цупи. Цялото. Гушата, гърдите, стомахът, дори кожата над колената. Цупи се, не ще да се усмихва, да прости отминалата и подла жизненост. Без писмо, без да я е имало, младостта си е тръгнала. А на нейно място е оставила това сърдито старче – мен.
Когато се видя гол и нацупен, сърцето ми започва да бие като за двама, слепоочията ми избухват. В мен плъзва непонятно съпротивление. Разполовен, застанал на ръба на канара, треперя и гледам надолу към отражението си, в онази ненаситна кухина, от която извират сълзите ми. Плача като бебе, а някакво старче ме гледа в огледалото и сякаш вижда края. Края на тялото – очите си.
Седя на зелената пейка до езерото и ми писва да се правя, че чета вестник. Дори не се опитвам да го сгъна прилежно, както правя обикновено. Слънцето е напекло достатъчно силно, за да ме заплаши с удар. Заболява ме главата. Другата празнина, за която Русо е сигурен, че боли. Ставам, събличам се чисто гол. Поставям дрехите върху вестника и ги натискам така, сякаш задушавам и заличавам всяка новина, която може да се изпише върху лист хартия. Толкова съм изненадан от постъпката си, че чувам как някой пуска „Лебедово езеро“. Отивам до ръба на езерото, разтварям ръце като лястовица и oтскачам. Изгризал пъпната си връв от стареца на пейката, летя обратно на годините. Усещам как всяка моя фибра потрепва и се пълни, наливам се с живот. Въздухът олеква. Тялото ми, усмихнато, се носи върху наточения–стоманен гръб на водата. Преминавам през спомени. Ясно, плътно, с петте си сетива участвам във всеки един от тях. Гърбът ми се изпъва, става пластичен и силен, ръцете ми надигат и танцуват с небето, с душата ми. Всичко, което съм търсел се е крило тука. Между небето и водата.
Приближавам се все повече и образът ми се разтваря във водата. Влизам и пътувам дълго. Безплътната нежност, която ме обгръща целия, ме кара да се чувствам отново там. Отново в Утробата. Всичко е толкова широко и безкрайно. Не помня дали съм се раждал някога. Нито да ме е било страх. Знам само едно. Искам да живея. Искам да живея. Отново и отново.
Подавам глава над повърхността на езерото и вдишвам. Вдишвам онази, първата, непорочна глътка въздух. Целият се превръщам в едно дихание. Един повей. Листо от гинко билоба. Без никакво съпротивление, се е отделило от клоните, от корените, от пръстта, от земята си. Малко преди да заплача, виждам – сервитьорката се киска и наблюдава как плуваме голи със сърдития старец. Избледнелите рози по бедрата ѝ цъфтят и прецъфтяват, а аз силно завиждам на лебедите за тази гледка. Гледка, под която, мога да се раждам всеки ден. Отново и отново.
Прочетете още от Емине Садкъ тук.