Емине Садкъ не вярва на автобиографията си.
Ще се опита да се представи чрез всичкозначния разговор от разказа „Четирикраката врана” на Даниил Хармс.
Враната и Лисицата ще замени с ЕмиНе и с ЕмиДа, а представянето ще прозвучи така:
– Хей – вика – ти, ЕмиНе!
А ЕмиНе на ЕмиДа вика:
– Ти си ЕмиНе!
А ЕмиДа вика на ЕмиНе:
– А ти, ЕмиНе, си свиня!
Некрология
> ’89
Пред магазина на ул. „Чучур” саламът Камчия го режеха с картите за белот. Вестниците „Работническо дело” и „Отечествен фронт”, с наслагването на годините, се бяха превърнали в мазен балатум върху дървената маса. Когато играчите хвърлеха картите на масата – плясъкът се чуваше чак в другото село. Магазинерът беше сложил портрет на Тодор Живков на един от прозорците. Другарят Живков зорко и отвисоко наблюдаваше всички: броеше колко бири са изпили, кой лъже – кой не, и евентуално предотвратяваше скандали, припомняйки мисията на образцовия и хигиеничен комунист. Понякога хората се обръщаха към него с изречения като:
– Аре, бе, Тоше, каква е тази ръка дето си ми дал, начи..?!
– Черпя другаря Живков бира! И ракия! Да живее комунизъма и ние покрай него!
Веднъж един от играчите беше провел разговор с Портрета. Портрета го беше заговорил пръв:
– Как си, Митко? – попита бай Тошко
– Е, как да съм… – отвърна Митко – и аз като тебе, бай Тошко…
– Как така като мене?! – учуди се Портрета
– Ами, ей-тъй! От банкет на банкет…
Срещу магазина имаше поляна с пейки, оръдие и партизански паметник. Там жените и бабите чоплеха семки, говореха за прилежността и за възпитанието на подрастващите, които играеха на билюри, ластик, прескочи кобила и много други.
Но всичко това беше много отдавна. Дори вечният портрет на Тодор Живков не помнеше колко отдавна беше…
>’89<
В това село, както в много други, съществуваха две глаголни времена: минало всико-свършено време и сегашно относително. Или както казваха местните ‘по времето на комунизъма и след комунизъма’. Демокрацията така и не беше пристигнала в селото – нито като дума, нито като време. Смъртта служеше като ориентир между епохите. Пример в разговор:
– Че га падна комунизъма?! Май, когато Гина почина?
– Май, май… Май тогаз си беше! Ама май не беше през май, ами през септември. Точно така… гроздето тъкмо, нали… Апък, нали се чудеха как да я погребат: като другарка или като гуспужа…
След комунизъма магазинерът се наложи да стане и кмет. За да не умрат живите от глад – кметът отваряше магазина в 17:00. Хляб, сирене, яйца, кисело мляко и малко бира, за всеки случай… Срещу магазина, на поляната, по европейски проект – някой хитрец беше построил детска площадка. Деца нямаше на площадката нямаше, но пък бездомните кучета се изхождаха в пясъчника, опикаваха стълбите на пързалките и спяха в къщичките. До детската площадка имаше ръждясало оръдие и паметник без глава.
Всеки стълб в селото стоеше празен, в сравнение с този пред магазина. Стълбът до магазина, от глава до пети, беше облечен с некролози. Местните му викаха Стълба на немите или При немите. Студеното бетонено тяло беше приютило един до друг много от жителите на селото. Вече никой от тях не пиеше бира, не играеше карти, не чоплеше семки, не се смееше, не плачеше, но минавайки покрай Стълба, сякаш още кънтеше ехото на техния живот. Местните, с право, го усещаха най-силно. Често заставаха при немите, за да си поговорят с тях – обещаваха им, с надежда, че ще се видят скоро.
‘89<
Когато дядо Стамен почина, баба Вита отиде да залепи некролога му на Стълба. Беше поръчала само един некролог, нямаше пари за повече. След погребението – нищо не й остана. При немите, оказа се, не беше останало място за дядо Стамен. Тогава баба Вита реши, че така и така бай Манол и кака Анка отдавна са починали, живите в селото знаеха за това, а децата им не бяха се прибирали с години… Изскуба некролозите им. Намачка и ги пъхна в черната си траурна торбичка. Щеше да ги хвърли в „контернера” както го наричаше, ама от комунизъма знаеше, че е грехота да се хаби хартията… После изкара шишенце старо кале, което беше останало от същите времена. Намаза малко, единия ъгъл на некролога, колкото за Бог да прости, после другия… Накрая настани дядо Стамен на мястото на бай Манол и кака Анка и потъна в спомени.
На снимката от некролога дядо Стамен беше със същия костюм, с който го погребаха. Костюмът беше чисто нов, годините въобще не му се бяха отразили, купиха го за сватбата преди е-хееее, после го беше обличал за сватбата на дъщерята, снимка за паспорта два-три пъти и накрая си отиде с него.
Доволна от изпълнения дълг, баба Вита се прибра във вкъщи. За беда – печката беше изгаснала. Изтюхка, че е забравила да сложи дърва преди да излезе. Зареди я с разпалки отново и тъкмо да затърси хартия или кашон – се сети за некролозите на бай Манол и кака Анка. Изкара от черната торбичка кълбото с некролозите, докато се опитваше да ги запали – видя снимката на кака Анка и се сети, че преди 30 години Анка й дължеше една кора с яйца, които така и не ги върна. Лош спомен, но пък къщата ще се стопли след малко.
Манол и Анка изгоряха, запалиха съчките, шишарките и кочаните от царевица. След малко дървата започнаха да пукат и стаята се напълни с топлина. Баба Вита се отпусна на леглото, загледа се в дървената табуретка, на която дядо Стамен седеше по цял ден. Погледна я още веднъж, после пак… Изненадващо, но сякаш нищо не се беше променило.Откакто дядо Стамен почина, върху табуретката продължаваше на стои едно голямо-празно-тихо Нищо. Удари се през устата, гузна от тази си мисъл, обърна се към стената, затвори очи и преди да заспи, обеща на дядо Стамен да се видят скоро…
’89 ≠ <
На същия ден, един заблуден турист, от тези новите, дето се изгубват нарочно. Същински пътешественици-откриватели. Нали ги знаете, от онези дето доматите с коловете ги ядат, ако са домашно отгледани. Снимат се пред хоремага, с дядовците, с трабанта, с ладата, с козите. На ей такъв подобен турист му се спука гумата близо до магазина. Беше почти 17:00 часа, един дядо беше тръгнал за хляб и сирене. Когато видя бедстващия, огромна радост изпълни цялото тяло на възрастния човек, чак петите му изтръпнаха. Дали пък това не беше някой, който иска да си купи къща в селото, отново да има млади хора, може и жена да има, приятели, които да идват и да радват селото, след това може пък да се ожени, деца да си направят, най-накрая да има кой да си играе на тази детска площадка, ще му покажем колко е било хубаво тука, всички ще се зарадват… Точно на тази мисъл дядото пристигна до туриста. Заговори го бързо и енергично, приветства го в селото, после му обеща, че ще му помогне с каквото може, сетне реши да му даде домати и ракия. Макар и да се затъжи, че туристът скоро ще си тръгне, му беше много драго, че има с кого да се разговори.
+ – ∞
Малко преди да напомпат гумата, дядото покани авантюриста на почивка на масата пред магазина. Онази същата маса, с мазния балатум. Минавайки покрай немите, възрастният човек забеляза некролога на бай Стамен и рече:
– Бре-бре-бре! Най-накрая са накани, ма Вито, залепи го начи, пюсурана! Че той Стамен гушна букетя преди пет дни, ма! Нищо, де… Поне на него има кой да му залепи некролога, а на нея кой? Нищо не остана в туй село, ей! Някой ден и смъртта ще спре да идва… Виждаш ли ги тези некролози, моето момче?! Това му викаме Стълба на немите. Виж ги, гледат като да са живи, ама нит говорят, нит чуват, нит са мърдат. Не са сложени там, за да ни казват кой умрял, а да се сещаме след време кой точно беше. За лицата им да се сещаме, разбираш ли!? Те историите бол, ама като не се разказват, все се губят, а и то няма на кого да разказваш. Тъй да го кажа, не само хората, ами и историите за тях умряха. Туй то, не е за новина този Стълб, ами е албумът на селото. Само на Бай Тошо портрета стои като жив! Ама сега, ако ме питаш, той ще да е първият и последният некролог в селото…
Изгубеният турист реши, че не му се водят подобни разговори, а ентусиазмът на този дядо го плашеше. Тъкмо дядото да предложи на пътешественика да го приюти, нахрани, ракийка да му сипе… Колата вече беше запалила, готова да потегли, а пишман туристът подавше кутия цигари за благодарност. Дядото от учтивост и от рак на белите дробове – отказа. Нарочно-изгубеният я тикна безпардонно в ръцете му и си тръгна без без усмивка, без снимка, без спомен, без къща, без жена, без приятели и без деца – безпощадно и завинаги.
Дядото запали една цигара, застана пред некролога на дядо Стамен, закашля се, ухили се и каза:
– Убиват ни тези туристи, Стамене!
<’89>
Некрологията е вид суперпозиция и раздел от квантовата физика, който частично потвърждава теорията и пълнотата на квантовата механика и напълно отрича мисловния експеримент на Е. Шрьодингер. Некрологията доказва, че българското село съществува във всичките си теоретични състояния едновременно. Когато се измерва или наблюдава – се проявява във всевъзможни конфигурации.
Ако заменим думите в мисловния експеримент на Шрьодингер: котка с хора; кутия с капсула; радиоактивно ядро с време (преди и след комунизъма); съд с отворен газ с пространство (да се разбира село);
Ще получим следния потвърждаващ и противоречащ на некрологията експеримент:
„В капсуловано време и пространство са поставени хора. В капсулата има две времена, съдържащи различни политически режима. Параметрите на експеримента са така подбрани, че вероятността хората да се разпаднат за 30 години е 50%. Ако ядрото на пространството се разпадне, се задействат болести, самота, регрес, така времевата дупка се открива и изсмуква хората. Според квантовата механика, ако върху пространството не се провежда наблюдение, състоянието му се описва като суперпозиция на две състояния – разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, следователно, хората са живи и мъртви едновременно. Ако селото бъде посетено или говорено с и за хората в него, експериментаторът трябва да види кое да е от двете състояния – „времето да се е разпаднало, хората да са мъртви“ или „времето не се е разпаднало, хората са живи“.
Но, ако въпросът на Шрьодингер е: Кога системата престава да съществува като смесване на две състояния и избира едно конкретно? А целта на експеримента му е – да покаже, че квантовата механика е непълна без някои правила, които показват, при какви условия се случва колапс на вълновата функция и хората остават мъртви или живи но не и едното, и другото едновременно. То, с този разказ – некрологията доказа, че суперпозицията е възможна, дори селото да бъде наблюдавано. А живо-мъртви хора съществуват, като в същото време съществуват и комунизо-демокрацията, мафиото-политиката, здравите-болни и т.н.
Следователно, котката на Шрьодингер да си гледа работата.
Прочетете още от Емине Садкъ:
„керемидата не пасва на този комин“
„И Радецки гордо плува“
„На разцъфване“