Аерофобия
Летището е водна чаша буря,
летището е свръхбагаж тъга,
летището ни взема и захвърля
нанякъде, при ново у дома..
Летището е ставало свидетел
на хиляди мълчания – усмивки,
изплакани едва във самолета,
написани едвам на бели листове.
Летището прегръща турбулентно –
завръщане, без да ти обещава,
страхът да излетиш, макар моментен,
излитайки, друг страх ти завещава.
Летището е глухо „Запомни ме!“
Летището се моли „Остани!“…
До пътниците, още нечекирани –
гише „Самотност“ – тука, отстрани.
Летището е водна чаша буря,
разляла се по бордните ни карти,
до кости ни намокрила, а сухо
оставила сърцето ни и празно.
Прочетете още от Златина Василева тук.