Задушно
Мъртвите живеят нависоко.
По-добре от нас дори живеят.
Не познават думата самотност,
ние като плачем, те се смеят.
Мъртвите не знаят, че са мъртви.
Помнят само, че са се родили.
Будят се по-живи всяка сутрин.
Не униват поради безсилие.
Мъртвите напътстват ни отгоре.
Молят се за нас и ни прощават.
Знаят за инсомнията ни снощи
и в съня ни днес се появяват.
Даже да не виждаме, че тук са,
ще покажат някак, че ги има.
Живи са. Във вятъра подухнал.
Живи са. Във тръпките побили.
Чуваш ли как казва ти безшумно
глас в далечината, че те мисли?
Не заспива, без да те е зърнал.
Бди над тебе.
Бди и те орисва.
Живи са, живеят, ще пребъдат.
Често са съвсем-съсвем наблизо.
Друг живот на тях им е отсъден.
Надпорочен.
Ангелски.
Ненизък.
Скрили са се – да не ни уплашат.
Никога не са били далече.
Шепотът, че няма нищо страшно,
в светлината сутрин е облечен.
По дишането си ще ги познаем.
На крачка са от нас, получовешка.
Ръцете даже дълго да витаят,
сърцето ни ги чувства.
Безпогрешно.
Не са далече. Тук са. И се смеят,
че виното напразно не се пие.
Подават чаши – да им се долее.
И молят се – да видим, че ги има.
Прочетете още от Златина Василева тук.